Николай Теллалов: Последен ден в неведение

А-55 сведе поглед, изстинал от гнева, не отговори на въпроса, продължи да се храни. Усещаше, че К-869 се гърчи от притеснение отсреща.

Довърши обилната, както винаги, закуска и стана.

— А… аз… ще играем ли?…

А-55 не изпита ни най-малък импулс да бъде снизходителен, благороден или поне състрадателен. Погледна човека втренчено и рече неопределено:

— Ще си помисля.

Не целеше да го наказва, да го кара да се чуди и чака. Просто така, обичайното студено и дръпнато отношение между обитателите на затвора, Усъвършенстваната зона. Всеки път, преди да заспи след сирената на отбоя, А-55 си мислеше, че някой ден няма изобщо да се гордее, че е постъпвал така. Щеше да се срамува.

Жадуваше да се срамува и разкайва. Особено през този първия Някой ден.

Някой ден…

Изкара остатъка от времето за хранене, разхождайки се по пръстеновидния коридор около столовата. Зад полупрозрачната стена, подобна на армирано стъкло, се отгатваха близките маси и хранещите се затворници на тях. През отвори, високо до тавана, откъм столовата се донасяше шумът — сдържани звуци, състоящи се от стъпки, мляскане, къси полугласни реплики. Винаги, доколкото помнеше, бе така — убито, не шумно.

Понякога му разправяха, че се е случвало да бъде по-иначе. Не като в предварителните зони, а ОЩЕ по-инакво. По време на бунтове.

А-55 не можа да си представи бунт в Зоната. Бунт? Не и в този затвор. Пък и има ли РЕАЛНА причина за БУНТ? Какво ще се опитваш да постигнеш — да научиш истината за себе си? Ха! Може би е по-добре, че не я знаеш. Може би после, когато ти изтече наказанието и ти върнат паметта… кой знае, въпреки че чакаш деня на свободата, малко и се плашиш от нея. Защото с нея ще дойде и истината — суровата и неприкрита. И дали никому не се е случило да му се досвиди за времето на напразно, монотонно, мъчително, но все пак блажено неведение за своята тъмна и грозна половина, за своя грях…

Ето, още една от коварните страни на Зоната. Чакаш като давещ се глътката въздух — последния ден на затворничеството… и се боиш от това, което ще ти донесе той.

А-55 спря край едната от нишите, активни до края на закуската. Можеше да си вземе оттам чаша безалкохолно, вафла, слаб наркотик, никотин например. И го направи. Натисна маркера „Никотин“, уточни, че иска цигара, а не емфие или тютюн за дъвчене. Цигарата изскочи от отвора, подаде се и гъвкавата шия на дюзата на запалката — като някакъв чудат микрофон. Запали. След това направи няколко крачки до отвора за отпадъци — според правилника да го използва за пепелник.

Успя да допуши цигарата почти изцяло, когато ревна сирената за разпределение на работа.

Работа. Дейност, изискваща физически усилия и с потискащ ефект върху психиката. Работа — без видима осмислена цел. Но кой ли знае дали НЯМА цел… Не е чистене, нито пране. Понякога бе местене на контейнери в недрата на голямо хале, пренареждане на сандъците от блок в друг блок. Друг път се озоваваха на открито, само че винаги нощем и при облачно време, в сякаш напълно пустинна местност, без никаква светлина, освен прожекторите на дроновете, контролирани от Надзирателя — или от друг кибер-надзирател. А-55 често си мислеше, че може и да се намират в някаква много обширна подземна галерия или кариера.

Копаеха. Ями. И зариваха други, вероятно изкопани от предишна смяна затворници. Мъкнеха камъни — от една купчина към друга. Или ги сортираха. Веднъж редяха от неравни скални парчета нещо като стена. Някой спомена, че бил в друга група, която пък разваляла стената, подреждайки камъните в пирамиди. Но дали „работеха“ върху едно и също нещо?…

Случваше се да газят във вода, пренасяйки някакви бали с непроницаема и невъзможна за разкъсване опаковка, после отводняваха или обратното — наводняваха… Празна, безсмислена работа. Или — нарочно организирана така, че да не забележат, че все пак ВЪРШАТ нещо, един малък етап от нещо СМИСЛЕНО. Предпочиташе да вярва, че е така. Иначе ставаше непоносимо.

Надзирателят се стараеше да им дава основание да се колебаят до безкрай относно целесъобразността на „работата“. Но, от друга страна, всички осъдени споделяха мнението, че добросъвестното бачкане, при което и без това нямаше начин да се преумориш истински, носи някакви положителни точки срещу индекса ти в таблицата с лични данни. Би било логично. Без значение дали Надзирателят огласява поощренията или не — а той НИКОГА не казваше, че еди-кой си затворник е свършил нещо полезно и правилно, вездесъщият машинен мозък стриктно пестеше похвали, — въпреки всичко работата носи полза.