Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

Бе златен конският зъбалец.
Прошарена му е косата.
На хълбок си държи ръката —
по-достолепно тъй излиза.
Стои, че топло е, по риза,
в игрите вдаден е изцяло,
и аленее наметало,
за да изтъкне знатността му.
А на коне ирландски само 27 27 … А на коне ирландски само… — за разлика от испанските коне ирландските били дребни, с малка глава. Явно противопоставяне, което изразява авторовото отношение.
куп рицари насреща има —
на брой са двадесет и трима.
Щом тримата се появиха,
играта всички прекратиха
и се провикнаха отвред:
„Я вижте, рицаря проклет
от колесарката това е.
Не бива никой да играе,
докато той е между нас,
и всеки да го хване бяс,
игра започне ли напук,
докато той е още тук.“
Завърнал беше се от път
на белокосия синът —
девицата възлюбил, тоя,
помислилият я за своя.
Той рече: „Как се радвам, сир,
да чуят всички най-подир:
желал съм цял живот, с което
най-сетне ме дари небето.
И бог по-малко би ми дал,
да беше ме направил крал,
не щях да съм от тая заран
спечелил тъй и благодарен.
И дял не искам по-голям.“
„Но твоя ли е тя, не знам“ —
бащата рече на сина си.
Синът обаче вежди свъси:
„Защо е вашата тревога?
Не се съмнявайте, за бога,
нали до мен е тя самата.
Самичък срещнах я в гората,
тъй както си вървеше там.
И бог ми я доведе сам:
така аз взех я като моя.“
„Не знам ще я даде ли тоя
до тебе, нищо не говори,
но сякаш ще ти я оспори.“
Докато тъй си хоратяха,
хора и танци спрени бяха
заради рицаря пред тях,
оставиха игри и смях
от злост към него и омраза.
А рицарят тогава каза
на двамата зад гърбовете:
„Госпожицата оставете,
че нямате над нея власт.
Ако посмеете, от вас
закрила ще й дам веднага.“
„Не знаех ли, че се налага
и няма без това да мине?
Я остави, добри ми сине,
девицата да си върви.“
Синът му се възпротиви
и мрачно се закле тогава:
„Бог радост нека ми не дава,
ако я някому дължа.
Държа я и ще я държа
подвластна, докато реша сам.
И ремъци на щит ще скъсам —
и за врата, и за ръката,
ще си ударя в зид главата,
ще счупя копие, а меч
сам ще захвърля надалеч,
любимата ли изоставя.“
Бащата рече му тогава:
„Това ти няма да направиш.
На смелостта си се надяваш,
но в бой не влизай, синко драг.“
Синът отвърна ето как:
„Дете ли съм да се страхувам?
От себе си не се срамувам,
че вече няма рицар чак
до морския далечен бряг
така добър, че да не смея
да го ударя и за нея
в двубоя да не го сразя.“
„Аз, синко, ще ти възразя,
почакай, имам бели власи:
ти вярваш много в храбростта си.
Не ща ни тоя ден, ни друг
ти да се биеш с този тук.“
„Да бъде всеки тук проклет,
послушал вашия съвет,
и който се признава с мен
заради вас за победен,
и с мен на бой не се ли хваща.
Приятелството зле се плаща.
Тогава ще се пазаря,
измама търсите с мира.
Е, да, по чуждите места
ценят по-лесно смелостта.
Човек далечен и немил
така не би се противил,
тъй както пречите ми вие.
Не от възможни поразии —
от укора се притесних.
Но който укорява лих
едно желание голямо —
разпалва огъня му само.
Послушам ли ви аз, тогава
бог няма радост да ми дава.
Ще вляза в бой“ — реши сина.
„В апостол Петър се кълна —
бащата рече, — виждам как
не чини мойта реч петак.
Възпирах ли те, сине мил?
По-скоро съм те насърчил.
И рицаря не ще помръднат
словата ми, а ще се сбъднат,
защото ще те победи.“
На рицарите нареди
пред него всички да застанат
и заповяда им да хванат
сина му заядлив по-бърже.
„По-скоро трябва да се върже,
а не да му търпя позора.
Да, вие тук сте мои хора,
дължите ми любов и вяра,
и в името на вярност стара
ви заповядвам и ви моля.
Той прави глупости от гола
хлапашка горделивост. Тя
причина е за дързостта.“
Отвърнаха, че ще го вържат
или с ръце ще го задържат
и няма, укротен, да може
да влезе в бой, ще се наложи
девицата да върне после.
Да става тука на въпрос ли,
че могат да го изтърват?
„Не ти ли изветря умът? —
бащата рече. — Казвам аз:
ти нямаш сила, нито власт
да накърниш честта томува,
каквото то и да ти струва
и да те мъчи безизходно.
На мен което е угодно,
това ти мъдро обещай.
И волята ми ти узнай:
Ще тръгнем двама — ти и аз, та
сам да начешеш свойта краста —
след рицаря в нощта дори
и през поля, и през гори
конете ще вървят в раван.
По начин и от теб желан
ще сме след него. Можеш, мили
ми сине, да изпробваш сили
във битка, почне ли такава.“
Синът се съгласи тогава,
но по принуда. А баща му,
видял това, му каза само,
че ще го придружи, обаче
от него помощ да не рачи.
Когато случката видяха
ония, дето тука бяха,
си казаха: „Отсъди царски.
За онзи рицар каруцарски
навярно е щастлив деня,
възлюблената на сина
отвежда, а и господаря.
Как на сина да имаш вяра,
той няма качества, изглежда,
щом рицарят му я отвежда —
проклет да е от небесата,
заради него спря играта.
Да почнем нашата игра!“
Извиха танци и хора.
И тръгна рицаря тогава
и взе да се отдалечава.
Госпожицата не остана,
след него тръгна без подкана.
Вървяха те по своя път.
Отзад бащата и синът
ги следваха. До вечерта
видяха прелестни места.
Покрай ограда най-подир
те стигнаха до манастир
и гробище със зид висок.
И не като глупак убог
постъпи рицарят — пешком
той влезе в този божи дом.
Госпожицата пред вратата
държа на коня му юздата.
Помоли се, излезе той
от манастирския покой.
И се зададе срещу тях,
да го пресрещне, стар монах.
Смирено рицарят замоли
монаха да рече какво ли
таи се зад зида голям.
Чу отговор, че има там
гробове. И реши завчас:
„Водете ме. И бог е с вас.“
„На драго сърце, сир.“ Отпреде
към гробището го поведе
покрай гробове в пустош няма,
красиви — и такива няма
до Донб и до Памплона даже; 28 28 … до Донб и до Памплона даже… — Донб — област в Бургундия, стара френска провинция; Памплона — столица на провинция Навара в Испания. За средновековния човек Испания е била нещо безкрайно отдалечено.Читать дальше