Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

Задържа всички власт могъща
и ни един не се завръща,
оттам за милост няма знак.“
Месир Говен попита пак:
„Страната Гор къде е впрочем
и как натам да се насочим?“
Отвърна тя: „Ще разберете,
но ви очакват и несрети,
а и места, коварни доста,
съвсем не е задача проста
да стигнеш в оня край далечен
на краля, Бадмагю наречен.
Два пътя водят, при това
опасни много, и през два
опасни прохода. И тоз
единият е Воден мост,
защото цял е под водата
и го обгръща тя самата
отдолу, колкото отгоре,
по-точно е да се говори:
насред самата дълбина.
А пък и на широчина
две стъпки моста няма даже —
човек съвсем да се откаже.
По-безопасен мост е този,
а има още две угрози,
но аз ще замълча за тях.
От другия да ви е страх,
че гибел страшна предвещава,
по него никой не минава,
сам той е остър като меч,
познат наблизо и далеч
на всички като Мост на меча..
Не се опитах да попреча
на истината страховита.“
И пак месир Говен попита:
„А двата пътя тук нима
не ще посочите сама?“
Отвърна тя: „Направо тоз
отвежда ви при Воден мост,
а онзи, който вдясно кривва,
към Мост на меча той отива.“
И каза онзи рицар, дето
в каруца беше при джуджето:
„Учтиво, сир, ще ви отстъпя
единия от двата пътя,
по избор ваш определен,
а другия ще е за мен.“
„За бога — сир Говен му рече,
заплахи много стават вече
по този и по онзи път,
не ги побира чак умът.
Не зная просто кой да хвана,
но нямам право да остана,
нали избирам преди вас:
към Воден мост отивам аз.“
„Тогава ще вървя надясно
към Мост на меча — то е ясно,
че тръгвам, смелостта е тиха.“
И тримата се разделиха
и всеки се помоли богу
за другите, загрижен много..
Девицата се натъжи
и рече: „Всеки ми дължи
едно желание, каквото
ще ви поискам за доброто.
Но засега да го оставим.“
„Приятелко, не ще забравим“ —
и двамата й се кълнат,
поели вече своя път.
А оня, в колесарка возен,
от мисъл зла не е тормозен —
от Любовта е завладян.
Такъв е неговият блян,
че себе си дори забрави,
какво наистина да прави,
а името си пък съвсем,
дали е с копие и шлем,
отде дойде, къде отива,
и всяка мисъл разсъдлива
освен една — и няма той
от нея нито миг покой.
Не слуша нищо, в тая мисъл:
и сляп, и глух се е улисал.
А конят не запени гръд
по лъкатушещия път —
напряко стигна до една
най-ненадейна долина,
където спря забързан ход.
Там имаше река и брод,
и рицар също от онази
страна зад брода, да го пази.
До него млада хубавица —
на коня си една девица.
Към залез слънцето клонеше, 18 18 … Към залез слънцето клонеше… — за обозначаване на времето в средновековието се е използвало църковното разделение на денонощието на четири части — прим, тиерс, нон и веир. В случая „нон бас“ е късният следобед преди заника на слънцето.
а още рицарят не беше
от мислите си уморен.
Под него конят изпотен
със жад към бистрата вода
се впусна, като я видя.
А онзи там оттатък каза:
„Хей, рицарю, аз брода пазя
да минете посмейте само!“
А този тука дързостта му
не чу, потънал в мисли цял.
Летеше конят зажаднял
със всички сили към водата.
А онзи викаше оттатък:
„Ехей, от брода се махни,
минава пътя по-встрани.“
С длан на сърцето се закле:
нагази ли, ще пати зле.
Не го и чу замислен той,
а конят му за водопой
чак до гърди се потопи
и жадно от водата пи.
А онзи с думи най-свирепи
щита му, викна, ще разцепи
и ризницата ще разпори.
Веднага коня си пришпори
в галоп и с копие в ръка
го блъсна, ръгна го така,
да цопне в речните води —
оттам го пъдеше преди.
След копието и щита
му падна мигом от врата.
Потръпна този от водата,
замаян после се замята
и заоглежда: кой без жал
да го удари е успял?
И оногова той за пръв
път зърна днес: „Васал такъв, 19 19 … път зърна днес: „Васал такъв…“ — васал — дребен благородник, феодал, намиращ се в подчинено положение спрямо друг (сюзерен), от когото е получил земите си.
ударихте ме настървен,
без да застанете пред мен
и без да съм ви сторил зло?“
„Кълна се, сторихте. Било
е то нарочно, че едва ли
не сте ме никак тук видяли.
Три пъти сам намерих сгода
да ви предупредя за брода,
със всички сили виках аз.
Добре сте чули моя глас
три пъти или само два
и в брода въпреки това
нагазихте, пък аз ви бях
дал дума за един пердах.“
Отвърна рицарят тогава:
„Проклет да съм, ако се правя,
че нито чул съм, ни видял!
Наистина не съм разбрал,
че брода сте ми забранили.
От удара изгубих сили.
За миг юздата ви да хвана —
ще видите една закана.“
А рече другият: „Ами!
Опитай се и я вземи —
поука ще ти дам добра.
Не давам пукната пара
за твоята заплаха дръзка.“
Отвърна му: „Ще ме насъска
нахалството ви към разплата,
да хвана най-напред юздата!“
Дойде сред брода онзи. Тук
отляво рицарят в юмрук
юздата стисна му, защото
отдясно сграбчи му бедрото,
задърпа с мощ ожесточена,
пазачът-рицар чак застена —
изтръгват, стори му се, цяло
парче от неговото тяло.
Помоли го да го остави:
„Я според рицарските нрави —
да бъдем като равен с равен —
вземи щита и коня славен,
и копието за двубой.“
„Кълна се, не — отвърна той, —
че пуснеш ли такъв, веднага
от теб страхливо ще избяга.“
А онзи се засегна много:
„Качи се, рицарю, ей богу,
на коня, здраво възседни го.
Заклевам се в честта си мигом,
че няма да се втурна в бяг.
Обиди ме, и още как.“
Отново рицарят му рече:
„Закле ми се в честта си вече,
но още ще се закълнеш —
за бягство нямаш скрит стремеж.
и няма да ме пипнеш с пръст,
ще си далече, честен кръст,
докато седна на седлото.
Това за теб е най-доброто,
ще си изпатиш инак зле.“
И другият му се закле.
Намери си щита, дори
и копието си откри —
видя да плават във водата
и ги отнасяше реката
на по-далечно разстояние.
Отиде коня си да хване.
Когато вклещи го с нозе,
щита за ремъците взе,
на хълбок — копието. Тук
пришпориха един към друг
конете с бясна бързина.
Пазачът-рицар, ето на,
във пристъпа си изпревари,
с такава сила го удари,
че копието си строши.
А този пък го съкруши —
на брода с удар го запрати,
в дълбокото и той да пати.
От коня слезе след това
и на брега го призова
да тръгне с него в плен далеч.
Извади после своя меч,
а онзи пък изтегли своя,
стоманен и блестящ, за боя,
кръстосаха ги несмирени.
Със щитовете позлатени
отбиха всякаква заплаха.
Те мечове добре въртяха,
не ги оставяха на мира —
и удар удара сподиря.
А рицарят насред двубоя
усети вдън душата своя
голяма мъка и уви,
си каза той, май зле върви
по пътя си избран, за жалост,
щом хвърля времето нахалост
сам рицар тук да победи.
Да бе го срещнал по-преди,
не би помислил здрав тогава
със него да се занимава,
обзе го затова тъга,
че се хаби ранен сега,
а си отива тоя ден.
Нахвърли се ожесточен.
Пазача тук на бяг удари
да мине брода, но не свари,
преследван по петите той,
и свърши целия двубой,
че по очи беглецът падна.
Над него клетва безпощадна
изрече рицарят — та оня
сред брода блъсна го от коня,
от мислите го отклони!
Госпожицата отстрани,
видяла всичко, дето стана,
чу тази негова закана.
Помоли с просба трепетлива
пред нея да не го убива.
Но рече той, че би могъл
към него да е само зъл —
не го е мъчил друг така.
Към него тръгна с меч в ръка..
А оня сгърчи се в тревога:
„Към мене в името на бога
бъдете милостив, ви моля.“
„Свидетел ми е бог, че воля
по-зла от твоята не знам,
от бога после нямаш срам —
да те щадят за твойто зло.
Това и с други е било.
Така и с тебе ще направя,
защото милостта се дава,
след като я измолиш ти.
Ала едно запамети:
Да идеш, та макар без стража,
като затворник, дето кажа.“
И тук нещастникът закле се.
Госпожицата се намеси:
„Достойни рицарю, в честта ти
заклевам те, на виновати
щом можеш милост да дадеш,
не му гласи затвор зловещ,
затворника на мене дай —
на неговия ходатай,
пък аз все някога макар
ще те даря, какъвто дар
от мен и да си пожелал.“
Признанието й разбрал
по думите и по гласа,
освободи го начаса.
Смутена, взе да се терзае,
че може той да я познае,
а тя не искаше това.
И тръгна рицарят. Слова
за сбогом двамата мълвят:
„Да ви помага бог из път.“
И язди дълго. Ето на,
че срещна той по здрачина
отново някаква девица,
прекрасна млада хубавица,
нагиздена, сама върви.
Девицата го поздрави
съвсем според добрите нрави,
а той отвърна: „Много здраве
бог нека ви дари с добро.“
Тя рече му: „Сир, моят дом
съвсем наблизо нагласен е
за вас, със ваше позволение.
Там вие ще сте приютен,
но ако легнете до мен.
Това предлагам и ви каня.“
За други би била желана
такава дързост спрямо мъж,
а той помръкна изведнъж
и отговори й веднага:
„От вас подслон ми се предлага,
дойде ми толкова добре то,
но ако може без спането
да минем в тази нощ прекрасна.“
„Не, иначе не съм съгласна,
по-скоро нека ослепея.“
И той се съгласи със нея —
смрачи се, няма накъде.
Сърцето си да й даде —
това най-много го болеше
и затова тъй тъжен беше.
Ще е нещастна, без надежда
онази, дето го отвежда —
надява се на любовта
и сам не го оставя тя.
Понеже бе й обещал,
че в нейна власт се е предал,
поведе го към крепост бяла,
каквато няма до Тесалия —
отвсякъде стени високи,
наоколо води дълбоки.
В покоите й няма кой
да бъде друг — единствен той.
За госта, както тя желае,
приготвени са много стаи,
голяма и просторна зала.
И край реката зашумяла
дойдоха яздешком до замък,
а там под кулата от камък
бе спуснат здрав подвижен мост.
Напред поведе своя гост.
Натам към залата отиде,
покрита впрочем с керемиди,
и през отворена врата
видяха маса с две места,
с покривка бяла и голяма,
върху й просто място няма:
и ястия, почти горещи,
и свещници с пламтящи свещи,
потири, от сребро ковани,
и две искрящи пълни кани
с черничево и бяло вино.
До масата на пейка чинно
ги чакат купите — и двете
с водата топла за ръцете.
Ръка изкусна е тъкала
кенарената кърпа бяла,
стои тя метната встрани.
Ни пажове, ни стража, ни
оръженосци. От врата
свали си рицаря щита,
подир го закачи на кука,
а копието сложи тука
над него на една полица.
А тази млада хубавица
след рицаря от коня скочи,
дойде по каменните плочи
при него бързо тя, защото
не го дочака на седлото.
И тутакси, без да се бави,
та нещо май да не забрави
от стаите, натам отмина.
С наметка къса от коприна
обгърна мъжки рамена.
И не от звездна светлина
бе светла вече тази зала —
от свещници бе засияла,
по тях големи вощеници
блещукаха като звездици.
Наметката отпред му върза:
„Приятелю, с услуга бърза
вода и кърпа тук сега
не ще ви подаде слуга,
защото съм сама. Ръцете
измийте си и там седнете,
тъй както вам е по-уместно.
А яденето е чудесно,
тъй както сте видели сам.
Измийте се, седнете там.“
„Ще ми е драго.“ Както може
до него тя се разположи.
А после ядоха и пиха
чак докато се умориха.
От масата когато стана,
изрече тя една подкана:
„Сир, направете вие вънка
разходка малка за разсънка,
не се обиждайте, а там
почакайте, докато сам
решите: легнала е тя.
Да ви не мъчи тегота,
че ще ви чакам чак тогава
и тъй да ми се обещава.“
Отвърна той: „Ще ида вън
и ще се прибера за сън,
когато сметна, че е време.“
Излезе вън, за да поеме
дъха на нощния покой,
стоя на двора доста той,
тъй както беше пожелала.
И върна се в оная зала,
но зад отворените двери
приятелката не намери.
И тук като не я видя,
си каза: „Нейната следа
ще търся и ще я открия“ —
решен на всичко той самия,
защото бе й обещал.
И в близка стая връхлетял,
дочу момински силен вик,
позна го още в тоя миг —
това бе девата в беда.
И друга стая той видя
с врата открехната и там
насреща зърна срам голям:
как рицар я държеше яко,
съборил беше я напряко
в леглото, в пълна голота.
А пък надяваше се тя,
надала вик за помощ, че
на помощ ще се притече:
„Спаси ме, гостенино, с думи
и меч от този тук върху ми,
че той ще ме озлочести.
А трябваше да легнеш ти
и обещал ми бе дори.
Нима да ме опозори
пред твоите очи решил е?
О, рицарю, ти имаш сили,
сега ме избави от злото!“
Съзря как грубо на леглото
държи я оня здравеняк,
разголил я до пъпа чак.
Бе срамен този произвол —
допираше се онзи гол —
без тя сега да го желае,
без що е ревност той да знае.
А достъп до вратата няма,
че рицари я пазят двама
и всеки своя меч обнажи.
Зад тях пък четирима стражи,
и всеки с брадва, но такава,
че да разсича цяла крава
наполовина отведнъж,
като че ли сече камъш
или пък някаква салата.
И спря се досами вратата
и рече: „Боже, що да правя?
Не, жалък съм за цел такава
като кралица Гениевра.
Сърцето ми щом потреперва,
как нея да я търся аз?
Щом Подлостта предлага страст,
със щения да ме разнежи,
ще секнат моите стремежи,
позор е, че дотука спирам.
И идва ми да се презирам,
че мога да остана тука.
Сърцето ми от скръб се пука.
От срам и жал да се смиря —
не, по-добре е да умра,
задържан вече от унилост.
Да няма бог към мене Милост,
щом гордостта у мен се свре,
не, да умра е по-добре,
отколкото живот позорен.
И ако пътят бе отворен
пред мен, дали печеля чест?
И ако позволяха тез
да мина тук без много шум?
Ще вляза, нека нямам ум,
не съм за истината глух,
от тази пленница дочух
молби за помощ и стенание,
припомни мойто обещание
и с право ме упрекна тя.“
Дойде до стайната врата,
прозорчето й той отвори,
плещите си промуши горе:
пред него меч до меча светна.
Изтръгна ги, встрани ги метна.
И рицарите от уплаха
на блъсъка не издържаха,
а мечовете им, и двата,
пречупиха се на земята.
След мечовете им ковани
бе лесно брадвите да хване,
по-малко вече бе го страх.
И после скочи между тях,
удари стражник, после друг.
Най-близо дето бяха тук,
с пестници, с лакти ги подбра,
та чак и двамата простря.
Замахна третият нахалост,
ала четвъртият, за жалост,
го връхлетя, дори разкъса
след миг наметката му къса
и рамото — и зашуртя
от бялата му плът кръвта.
Решеният на всичко вече
от раната си не понечи
да се оплаква. С крачка смела
той стигна срамната постеля,
насилника докопа здраво.
Сега най-сетне има право
изцяло да се разплати.
И стисна го като в клещи.
Но незабавно оня трети
го бе последвал и в ръцете
издигна брадвата си пак,
главата му да сцепи чак
до зъбите с дълбока рана.
А рицарят в добра отбрана
към него хванатия тласна
и брадвата така го хрясна,
че с раменете му вратът
ведно бе за последен път.
И рицарят със мощ спокойна
изтръгна брадвата му бойна
и пусна сам трупа тогава —
бе нужно да се защищава,
защото рицари и стражи
настъпваха към него, даже
нахвърлиха се с ярост те
и той отскочи, ще не ще,
между леглото и стената
и рече: „Хайде, кой се смята
за смел? Да дойде по-насам,
на всички ви ще смогна сам,
убежището ми го бива
за неуморна съпротива.“
И каза девата: „С око
да не прогледна аз, ако
с вас имам нужда от охрана.“
Отпрати всички, като стана:
и рицари, и верни стражи,
без никой думица да каже,
излязоха си без омраза.
И пак девицата му каза:
„Сир, бранихте ме с неуморни
дела от моите придворни.
Сега подайте ми ръка.“
Към залата вървят така,
но рицарят е мълчалив,
би бил без нея по-щастлив.
Сред залата — едно легло:
по-чисто и не би могло,
платна по-тънки друго няма.
Постелята не е от слама,
не е дюшекът никак твърд.
Завивки две с атлаз горят,
отпред отгърнати едвам.
Госпожицата легна там,
без риза да свали. И цял
потъна рицаря в печал,
събу се, дълго се съблича,
цял потен, взе да се зарича.
Освен че беше притеснен,
той на обета беше в плен.
Насила хубост? Не, ще види.
Все пак насила ще отиде
да легне с нея. Да, с обета
е властно мисълта обзета.
Накрая легна, но нали
той ризата си не свали,
и тя това не го направи.
За нея сякаш че забрави,
отдръпна се по гръб сега
и онемя като слуга,
комуто страшно е било,
изпънат в нейното легло.
И взор не можеше да спре
на нея също. По-добре
не би могъл да го направи.
Защо? Щом се самозабрави
сърцето със стремеж по-друг,
не му е нужно нищо тук,
което другите владее.
А рицарят с едно сърце е
и то не му принадлежи,
на друга то обет дължи
и даже повече не може
той другаде да го предложи.
Любов царува над сърцата —
които знаят си цената,
но повече цени сърцето
на влюбения, над което
си има тя права, дори
над всички ще го възцари,
ще му даде такава власт,
че даже нежелана страст
тя няма да му забранява —
и да не й се подчинява.
Девицата добре разбра,
че тя му е като сестра.
Не впива взор, а и защо ли,
за нищо няма да я моли,
не я докосва той с ръка.
„Ще ви обидя ли така,
ако си тръгна, сир, от вас?
Ще легна в стаята си аз
и хем ще ви е по-удобно,
и хем ще ви е по-угодно
от слабостта да ви развличам.
Тъй както мисля го изричам,
по-дързък смисъл не търсете.
От мъките си починете,
че всичко свършихте го вещо,
дори едно-едничко нещо
от вас не искам за оброк.
И нека да ви пази бог.
Аз си отивам“ — стана тя.
Заключи рицарят уста
и погледът му беше сведен
като човек, изцяло предан
на друга. Девата, добре
успяла да го разбере,
отиде си по своя воля
и в стаята си легна гола
и каза си с език такъв:
„Откакто своя рицар пръв
познах, аз ни един не знам,
за който бих могла да дам —
освен за този — пукнат грош. 20 20 … освен за този — пукнат грош… — в оригинала е мизано „дори една трета от анжерски денарий“. Денарий — стара френска монета. Дванадесет денария се равняват на едно су, двадесет су — на една ливра.Читать дальше