Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

срещу плеврит мехлема благ,
светиите Мартин и Жак. 24 24 … светиите Мартин и Жак… — свети Мартин — един от покровителите на Галия, прочут с милосърдието си; свети Жак (Яков) — един от дванадесетте апостоли.
Защо ли му е помощта им
след талисмана обожаем?
Да продължим за него пак.
И за лъжец, и за глупак
все някой ще ме набеди:
на панаира във Ланди 25 25 … на панаира във Ланди… — Ланди — ливада под хълма Сен Дени (днес в очертанията на Париж), където се е провеждал няколко пъти годишно известен в средновековието панаир. —
да кажа с пълна яснота —
за най-разкошните неща,
тъй както всеки би решил,
косите той не би сменил.
Правдивостта е нещо свято:
и чистото, пречисто злато,
топено сто пъти в пещта,
еднакво тъмно е с нощта,
сравнена с летен ден прекрасен
и през годината най-ясен —
така и вие ще решите,
сравните ли го със косите.
Но всъщност що за дълго слово?
Качи се девата отново,
все в гребена бе взряна май.
Щастлив бе рицарят безкрай,
бе до сърцето му косата.
Те стигнаха след долината
в гора, висока отстрани,
и скоро пътя се стесни.
Те яздеха един след друг,
защото двата коня тук
не можеха да крачат редом.
Девицата по път неведом
отпред направо се насочи.
А там в най-тясното изскочи
с кон рицар, с копие и меч.
Госпожицата отдалеч
видя го и го разпозна
и рече тъй с горчивина:
„Сир рицарю, я вижте оня,
насреща който язди коня,
въоръжен, готов за бой!
Ще иска да ме вземе той
със себе си. Безсилна аз,
познавам неговата страст,
обича ме, ох, аз си знам,
и с пратеници, а и сам
жела с молби да ме примами.
Не е за него любовта ми,
не бих могла да го обикна,
умряла бих, преди да свикна,
да ми помага бог кажете.
И знам, че той сега обзет е
от радост; кой да му попречи,
като че негова съм вече.
Какво ще сторите? Какво
е истинското мъжество
сега ще видя — в изпитните
как вие ще ме защитите.
А стигне ли ви днес куража,
ще мога с право да ви кажа,
че смел сте — няма накъде.“
А той й рече: „Хайде де!“
И в думите не бе престижа,
а смисълът: „Не ме е грижа,
напразна е боязънта
за тези всичките неща.“
Тъй разговаряха си там.
Срещу им оня рицар сам
не идваше едва-едва,
ами препусна презглава.
Харесваше му то, изглежда,
а и таеше той надежда,
от щастие нададе вик,
съзрял един обичан лик.
И поздрави я начаса
в сърцето с трепет и в гласа:
„Донася образа ти скъп
по-малко радост, много скръб,
но ти бъди добре дошла.“
Тя отговор не би могла
да каже със сърдечен трепет,
но можеше поне със шепот
да поздрави, и то привидно.
За рицаря било би свидно
девицата да отговори,
но тя уста и не отвори
за лесна дума най-подир.
Ако на някакъв турнир
с победа в бой се бе сдобил,
не би я толкова ценил,
не би помислил даже днес
така за слава и за чест.
И в нея влюбен лудешката,
й хвана коня за юздата:
„Отвеждам ви сега. Без страх
с попътен вятър днеска бях
и ето ме на пристан тих.
Сега от всичко се спасих:
и вместо гибел срещнах кей,
и вместо буря — слънце грей,
и вместо болка — вечно здраве.
Мечтата сбъдна се наяве,
защото тъй до вас седя
и мога да ви отведа
оттук веднага, с честни сили.“
А тя му каза: „А не ви ли
се струва, че съм с рицар друг?“
„Без друго зле ви води тук,
веднага с вас ще си замина.
А сол му трябва цяла крина
на този рицар да изближе,
преди за вас да се погрижи.
От жив човек не се страхувам,
вас трябва ли да завоювам.
Щом благосклонна сте към мене,
на него да му е за мрене,
отвеждам ви, да побеснее,
а да се махне най-добре е.“
А рицарят не се ядоса —
надменните слова какво са!
Не почна с присмех той да спори,
без самохвалство заговори:
„Недейте бърза, сир, недейте,
и думите не си пилейте,
с известна мярка говорете.
На правото ви, запомнете,
не бих посегнал ни веднъж.
Закрила на достоен мъж
от тази дева бе желана.
Пуснете я, че много стана,
без някой тук да я закриля.“
Отвърна той, че няма сила,
която може да го спре.
Но рече му: „Не е добре
да тръгнете да ви оставя.
Ще се сражавам с вас тогава.
Но ако искаме съвсем
на боя да се отдадем,
на друго място незабавно
да идем, и да бъде равно —
ливада или пък поляна.“
Доволен другият остана:
„Съгласен съм, и не грешите
от тесен път да се боите,
дори на мен ми е в ума, че
тук коня ми ще се измъчи
да се обърне като как,
боя се да не счупи крак.“
Едвам, полека, настрани —
но коня си не нарани
и с него път пое назад:
„Да, знайте, много ме е яд,
че не попаднахме за спора
на по-широко и пред хора,
та да ни видят в този час
кой по-добрият е от нас.
Но да потърсим място сгодно,
хем по-широко, хем свободно,
хем по-наблизо да се пада.“
Тъй стигнаха една ливада.
На нея рицари, девици,
прекрасни млади хубавици,
играеха си най-различно.
Да, място, ще река, отлично.
И сериозно, и на смях
играеха на табла, шах,
със зар в ръката,
с ум в главата,
и бяха радостни лицата.
А имаше край тях такива,
по-друго дето им отива:
или детинската игра,
или пък танци и хора,
премятат се и скачат, пеят,
в борбата хватките владеят.
А рицар, той на възраст беше,
накрай поляната стоеше
на коня си испански, алест. 26 26 … на коня си испански, алест… — през средните векове в Испания били отглеждани породисти, високи и силни коне, които можели да носят тежко въоръжените рицари. Всички страни, притежаващи тежка конница, купували тези испански коне.Читать дальше