Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

към рицаря се отклони
с покана да го подслони:
„Нощта настъпва, сир, и време
е тук подслон да се приеме,
ако предлагат го с добром.
Съвсем наблизо имам дом,
където да ви заведа.
За госта, както е реда,
ще вложа сили и старание,
зарадвайте ме със внимание.“
„И аз от радост съм обзет.“
Изпрати своя син напред,
да сторят у дома веднага
за гост каквото се полага,
трапеза бързо да се сложи.
Синът му колкото се може
по-бързо и със лекота
изпълни му заповедта,
пришпори коня си натам.
А двамата едвам-едвам,
без грижи пътя извървяха
и в замъка най-после спряха.
На благородника жената
за дама с вкус е всепризната.
Те имат синове петима —
оръженосците са трима, 32 32 … оръженосците са трима… — в оригинала е казано „вале“-та. Думата е означавала млад, непосветен в рицарско звание благородник. Тази дума се е употребявала и със значение на паж, оръженосец, щитоносец.
а рицарите млади — двама;
две щерки — по-красиви няма.
Не беше никой тук роден,
намираха се всички в плен,
като изгнани ги държаха
отдавна в замъка, а бяха
родени в кралство Логър чак.
А домакинът госта драг
въведе в двора. И не само
насреща им дойде жена му:
и синове, и дъщери
го поздравиха и дори
от коня леко го свалиха —
не чакат знак с покорност тиха
от господаря уважаем.
Те знаеха добре: баща им
за пример иска да ги сочат.
На госта радваха се с почит.
Доспехите му те поеха,
наметнаха му връхна дреха —
едната дъщеря нали
от плещите си я свали!
Че на вечеря бе обслужен —
това е разговор ненужен.
А пък след яденето чудно
ще кажа, че не беше трудно
и приказка да се навърви.
Започна домакинът първи —
отде ли гостът пътя бие,
какъв е, от кои земи е;
за името не спомена.
Отвърна му без суетня:
„От кралство Логър съм и тез
земи не знаех аз до днес.“
А благородникът сега
обхванат беше от тъга,
жена му, всичките деца
стояха с жалостни лица,
подхванаха един през друг:
„Сир, зле постъпили сте тук
и вас ви сполетя нещастие,
сега и вие като нас сте
в изгнание и вечен плен.“
„Отде дойдохте преди мен?“
„От вашите земи, ей богу.
Заточеници има много,
все смели хора тук страдаят.
Проклет да е и обичаят,
и всеки помагач-глупец:
щом дойде някой чужденец,
в страната трябва да остане
и мъката ще го обхване.
Тук влиза всеки, стар и млад,
но няма пътища назад.
Отнася се за вас самия,
не ще излезете, не крия.“
„Ще го направя, ще изляза.“
А благородникът му каза:
„Как? Може ли да се направи?“
„Да, ако богу се понрави,
ще вложа всичките си сили.“
„Изгнани, чужди и унили —
свободни ще са всички тези,
защото, щом един излезе
навън свободен от затвора,
без страх веднага всички хора
ще си излязат без забрана.“
И благородникът остана
замислен — беше чул вестта
за рицар с ведра доброта,
в страната силом се добрал —
тук в плен кралицата държал
Мелеаган, синът на краля. 33 33 … Мелеаган, синът на краля… — Малеаган е син на Бадмагю, краля на Гор.
„Откривам истината цяла —
помисли си, — това е той.“
И рече му: „О, сир, пред свой
за всичко разкажете сам,
добри съвети ще ви дам,
кълна се аз, каквито мога.
И полза имам, и тревога —
на всичко вие сте решен.
Разкрийте всичко сам пред мен
за ваше и за мое благо.
И зная, хич не ви е драго,
че е кралицата в затвора,
сред тези тъй нечестни хора,
по-лоши и от сарацини.“ 34 34 … по-лоши и от сарацини… — сарацини са били наричани испанските маври, а и изобщо всички мюсюлмани.
Отвърна рицарят: „Мърцина
не бих дошъл — и друго няма.
Не зная где е мойта дама,
да й помогна най-напред,
и имам нужда от съвет.
Кажете, знаете ли нещо?“
„Нататък става, сир, горещо,
поели сте опасен път,
заплахи много ви грозят
към Мост на меча, чак дотам.
Съвет полезен ще ви дам:
ако на мен се доверите,
към Мост на меча ще вървите
по път, по-сигурен от този,
след мен без никакви угрози.“
А страстно търсещият пак
попита: „Може би по-пряк
е оня път, от вас предложен?“
„По-дълъг е, но не тревожен,
по-безопасен ми се струва.“
„Съвсем не ме интересува.
За тоя дайте ми съвет,
избрал съм него занапред.“
„Не стигат, сир, и сили скрити
по пътя свой да продължите.
Ще стигнете до проход, гдето
не би могло да е по-зле то.
Той Камен проход се нарича.
От всеки камък там наднича
опасност. Конникът тъдява
през тясното едва минава,
не могат двама души тук
да се проврат един до друг.
И проходът се пази строго.
Свободен няма да сте много,
щом стигнете. В неравен бой
ви чакат удари безброй
и рани ще ви раздадат,
преди да минете отвъд.“
След разказа за тоя ад
напред излезе рицар млад,
на благородника синът:
„Ще тръгна с рицаря на път,
ако ми позволите, сир.“
И щитоносец млад подир:
„Аз също, хич не ще се бавя.“
Бащата пусна ги тогава,
разбрал копнежа им голям.
Тъй рицарят не тръгна сам,
благодари им със възхита —
обичаше езда със свита.
И разговорът спря веднага,
отиде гостът да си ляга.
И спа, докато пожела.
Зората вече бе дошла,
когато стана. И момците,
двамина спътници честити,
от него мигом пример взеха.
Оръжието си поеха,
сбогуваха се в пълен ред.
С оръженосеца отпред
вървяха заедно на поход,
докато стигнат Камен проход.
А утринната синева
изписа кула стражева.
Под кулата стоеше мъж.
Щом приближиха, изведнъж
съзря ги стражникът, възкликна
и с цяло гърло се провикна:
„Навън! Навън! Злодей пред мен!“
Пред кулата въоръжен
излезе рицар, върху коня
блестеше новата му броня,
до него стражници едни
държаха брадви отстрани.
Към него тоя рицар наш
се приближи. А оня страж
го подигра пред всички воини:
„Ти стори глупост, недостойни,
и луд си ти, защото в тези
земи на кралството ни влезе.
Не бива тук да идва този,
каруцата когото вози,
и бог ще го накаже тук.“
Пришпориха един към друг •
с голяма бързина конете.
На две пречупи се в ръцете
на онзи копието тънко
и на земята падна звънко.
А рицарят за миг сполучи —
в самото гърло го улучи,
отхвърли го през своя щит
досами каменния зид.
В миг с брадви стражата да скочи,
но се досети за добро, че
нито на коня би могло,
ни нему да се стори зло.
И рицарят добре видя,
че тук не го грози беда,
със зло не искат да му пречат.
Остана в ножницата мечът.
И без да ги смути, отмина
със свойта мъничка дружина.
А спътниците млади тук
решиха, че ни рицар друг
такъв не знаят, ни двубой.
„Нима не стори чудо той,
тъй както силом мина вече?“
И рицарят на брат си рече:
„Прости ми, че те карам, братко?
върви и разкажи на татко
как през щита си го пренесе…“
Оръженосецът закле се,
че хич това не е повеля,
от рицаря не се отделя,
докато бъде посветен
от него в рицар някой ден..
„Баща ни ти ще известиш,
щом от желание гориш.“
И тримата поеха пак.
и яздиха до залез чак.
Но спря ги мъж и ги улиса —
попита ги учтив кои са.
„Ами че рицари сме трима,
наум по нещо всеки има.“
На рицаря човекът рече:
„Сир, време за «подслон е вече,
елате тримата у мене.»
Той беше преценил с умение
кому тук първенство отива.
Но каза рицарят: «Не бива
да търся аз подслон веднага,
защото лош е, който ляга
удобно в меките постели,
а нещо важно предприел е.
От свойта цел аз нямам мира
и рано е подслон да диря.»
И рече му човекът: «Щом
не бързате, и моя дом
далече е, да си призная,
ала подслон ще обещая
навреме, виждате сами:
дотам съвсем ще се стъми.»
«Ще дойда, щом е тъй.» По друма
ги води казаната дума —
отпред човекът непознат,
а после тримата отзад,
След доста път от здрача ранен
изскочи щитоносец странен —
навярно беше с вест изпратен
в галоп на своя кон впрегатен,
окръглен като зряла диня.
Задъхан пред човека мина:
«Елате, сир, без суетня,
защото логърци война
са ни отворили, в страната
е вече почнала войната,
безредици и битки има,
навред за истина се взима,
че рицар се е появил,
в двубои много се е бил,
не могат да го отклонят.
сега от неговия път,
прегради всякакви минава.
Навред от всички се разправя,
че всички ще освободи,
от тях очакват ни беди.
Побързайте, опасно днес е.»
В галоп човекът се понесе,
за тях бе радостна разтуха,
защото всичко тука чуха.
На помощ ще се притекат.
На благородника синът продума:
«Чухте, да решим,
сир, нашите да подкрепим,
че схватката ще бъде люта.»
Човекът хич не се и лута —
пред тях веднага се отправи
напряко към стените здрави
на крепост връз скали големи
и стигна входа. Беше време
и те конете да пришпорят.
А заобиколен бе дворът
със ров — да те обземе страх
и зид. Щом влязоха, зад тях,
докато само се озърнат
и да не могат да се върнат,
решетка спуснаха. Сами
подтикнаха се те: «Ами
да продължим нататък, нека.»
Забързаха се след човека
и стигнаха до вход, оставен
и той така неохраняван.
Но влязоха ли, като в клетка
отново спуснаха решетка,
от тежки жлебове държана.
На всички тягостно им стана
помислиха си въобще,
че омагьосани са те.
Но рицарят, в делата кръстен,
на пръста имаше си пръстен.
А камъкът му бе от тия,
които всякаква магия
развалят, ако знак се стори.
Той вдигна пръстена нагоре,
погледна го и прошептя:
«Госпожо, майчице света,
преследват ме сега несрети,
на помощ ми се притечете!»
А тази дама беше фея
и пръстенът му бе от нея,
и дойка тя му е била.
Той вярваше, че би могла
да го избави от неволи,
където и да я замоли.
Видя след своите слова
по този камък, че това
не е магия, просто плен е
и всички тук са обградени,
затворен е след тях капана.
А във решетката кована
вратичка някой бе зажеглил.
И всеки своя меч изтеглил,
заудряха със сила лиха
и якото резе строшиха.
Извън до кулата се спряха,
огледаха се и видяха
отдолу ширната ливада
със рицари поне хиляда
отсам и толкова оттам,
войници прости — брой голям.
И слизайки без колебливост,
но с най-голяма предпазливост,
един от синовете рече:
«Преди врагът да се изпречи,
аз мисля, че е по-добре
един от нас да разбере
кои са нашите, къде са.
Не знам, но там ще се омеся,
да ида искате ли, сир?»
«О, да, вървете най-подир
по-бързо да научим где.»
Забърза, бързо си дойде:
«Добре, че там наблизо бях.
Отсам, с очите си видях,
са нашите.» Натам препусна
сам рицарят с езда изкусна
и в боя хвърли се със стръв.
И рицар му изскочи пръв,
но мъртъв просна го, защото
през шлема мушна го в окото.
Оръженосецът честит
взе рицарския кон и щит,
и нека бронята тежи —
умело се въоръжи.
Облечен яхна коня, ето —
и копието взе, което
бе дълго, остро и красиво.
Препаса меча горделиво —
лъщеше режещия хлад.
«Сподири после своя брат
и господаря — той отдавна
сражаваше се в битка славна,
разбиваше, за миг трошеше
и чупеше, без вик сечеше
я щит, я копия и брони.
Желязото — и то се рони…
Когото стигне, го стъписва
или от коня го провисва.
И сам за миг не се помая,
противниците си отчая.
Добре се справиха в шетнята
дошлите с него двама братя..
А логърци се удивиха
и просбата им беше тиха:
но кой е този непознат?
Не устоя добрия брат:
Сеньори, той ще ни избави
от тукашните странни нрави,
и от изгнание, неволи,
в които страдаме отколе.
Голяма почит заслужава.
Дошъл да ни освобождава,
позна премеждия безброй,
но ще познае още той.
И повече дела ще стори.»
Челата вдигнаха се горе,
че радостната новина
от всеки мъж се спомена.
И всички я възвеличиха.
А силите се умножиха
от нея, тъй се развъртяха,
че неизбежен стана краха
на много горци, с нова стръв
избиваха ги, щом такъв
безстрашен рицар бе сред тях“
Един — а всички нямат страх.
А да не бе нощта на път,
те щяха да ги разгромят.
Ала тъй черен пада мракът,
ще трябва до зори да чакат.
Изгнаници един през друг
при рицаря дойдоха тук,
от всички беше обкръжен,
като че хванаха го в плен,
и му говореха безспир:
„Добре дошли, прекрасни сир.“
И всеки рече: „Сир, ама
очакваме ви у дома!
Заклевам ви, след мен вървете,
подслон при други не търсете!“
Това, което всички викат,
го казва всеки — и старикът,
и младият — у тях да спре.
„У мене ще сте по-добре,
отколкото у всички други“ —
предлагат своите услуги.
Издърпват си го те без време,
че всеки иска да го вземе,
готова разпра, хем каква!
А той им каза, че това
е лудост, глупост, а и двете:
„Я спора глупав прекратете,
че той не става за опора,
не е добър за нас раздора,
по-нужна ни е помощта.
Да ме придумвате не ща,
подслон със свада не желая,
позагрижете се накрая
тъй пътем да се настаня,
че хич да се не отклоня,
за всички ни това добре е.“
Но вика който как умее:
„Домът ми е натам.“ — „И моят.“
„Чудесно нещо е покоят,
млъкнете — той им рече пак, —
и мъдрият е тук глупак,
разбрах по вашата кавга.
С такава помощ аз сега
назад ще тръгна, не напред.
Ако един след друг, поред
ме бяхте всички уважили,
предложили услуги мили,
с каквито тъй сте щедри вие —
кълна се в римските светии,
признателен ще съм безкрай,
за добротата ви сполай,
ще сторя всекиму оброк.
И здраве да ми дава бог,
от радост аз обзет съм цял,
като че всеки ми е дал
каквато почит пожелая.
Това ви казвам аз накрая.“
Тъй ги смири и тъй ги хока.
При рицар в същата посока
предложиха му после стряха,
в услуга всички тук му бяха.
И всички тук го уважиха,
и радостта си не спестиха
до полунощ, кажи го, чак,
на всички беше мил и драг.
А в ранно утро, на раздяла,
тълпа след него бе се сбрала,
за спътник всеки се предложи.
Ала не каза той, че може
да тръгне с него някой друг
освен ония двама тук,
с които вчера бе дошъл.
Да, с тези, с друг не би могъл.
Препускаха от сутринта
до залез слънце, а места
опасни нямаше за днес.
По здрач излязоха от лес,
но по-чевръсто яздешком.
Отпреде си видяха дом
на рицар — и една жена
седи до входа отстрана,
на вид и кротка, и добра.
И още като ги съзря,
с лице засмяно се изправи,
с привет според добрите нрави:
„Добре дошли и почетете
дома, слезнете от конете,
бъдете тука гости мили.“
„Госпожо, щом сте тъй решили,
благодарим ви, най-желана
за нас е вашата покана.“
Докато слязат, нареди
да хванат техните юзди —
тя люде имаше добри.
И синове, и дъщери
извика тя и надойдоха
девици в мила суматоха,
момци и рицари достойни.
Да отведат конете бойни,
седлата да свалят им рече,
и никой даже не понечи
да й откаже. Стори път
доспехите им да внесат.
Девиците, по даден знак
излезли, върнаха се пак
с два къси плаща за плещите.
И най-подир за тях самите
домът красив врати отваря.
Не беше вътре господаря,
а в недалечни лесове
със двама свои синове.
Пристигна си, а челядта му,
като че ли слухтеше само,
вън се завтече презглава.
А дивеча му след това
отвързаха и откачиха
и всичко тъй му известиха:
„Сир, сир! на гости са от час
двамина рицари у нас.“
„Хвала на бога до амина.“
И той, и двамата му сина
за миг от тях не се отделят.
И тук е цялата му челяд,
дори и малките деца
помагат с радостни лица:
наглеждат ястия горещи,
по свещниците палят, свещи,
и всичко вътре осветяват,
легенчета и кърпи дават,
вода за миене във съд —
а нея хич не я пестят.
И седнаха с ръце измити.
А всичко там, върху софрите
приготвено бе вкусно днес
Но им поднесоха и вест —
дошъл е рицар преди миг,
по-горделив дори от бик,
животно с нрав ожесточен.
До зъби бе въоръжен,
възседнал боен кон — и как,
е в стремето напъхал крак,
а другия си крак отпред
със жест изискан и превзет
е върху гривата преметнал!
И влезе той, дори несметнал
отмалко да ги зачете.
Надменни думи чуха те:
„Кой тук, да видим, се укрива
изпълнен с глупост горделива,
с глава обаче празновата?
В страната е дошъл и смята
по Мост на меча да минава.
За глупотевина такава
напусто дълъг път е бил.“
А този, дето бе решил,
отвърна с твърд, спокоен глас:
„По този мост, ще мина аз.“
„А, ти ли? Как се осмели
да го помислиш и дали
е трябвало да се залавяш,
и накъде да продължаваш,
да спреш или със срам да креташ
особено ако се сетиш,
че ти в каруца на позора
със срам си се покрил пред хора,
защото там си се качил.
Комуто разумът е мил,
не би избрал голямо дело,
когато е с позорно чело.“
А рицарят речта му зла
да отрече не пожела.
Но домакинът, а и тия
наоколо, защо да крия,
учудиха се прекомерно:
„О, боже, всичко ли е верно?“
И всеки бе като в несвяст:
„Проклет да бъде оня час,
когато на каруца сам
ще се покриеш с долен срам.
О, боже, бил е заловен?
И на каруцата качен?
За грях? Или за престъпление?
Кога е бил на заточение?
Невинен — както е сърцат,
то докато светува свят,
не би могло по никой начин:
да има рицар по-юначен
или да му прилича друг.
Да свика някой всички тук —
по-благородно засиял
наистина не би видял.“
Тъй мислеха си мълчаливо.
А оня твърде горделиво
речта си продължи отново:
„Чуй, рицарю, това ми слово:
през Мост на меча с мене можеш
да минеш, без да се тревожиш —
чудесно ще те облекча.
На кораб аз ще те кача.
за кратко ще съм ти водач.
Но вместо да ми плащаш, бач, 35 35 … Но вместо да ми плащаш бач… — бач е такса за преминаване по мост или път.Читать дальше