Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

Там долу имаше смокиня,
такава знаят, но малцина.
Тя беше хубава, клоната,
а пък наоколо тревата
бе равна, неизменно свежа
и млада, нека отбележа.
А под смокинята зелена,
в библейски времена садена, 64 64 …е библейски времена садена, но „от времето на Авел“.
най-бистроструйната чешма
си разговаряше сама.
Сребристият чудесен пясък
сияеше със нежен блясък.
А чучурите несмълчани —
от чисто злато изкована.
Под сенки и сред злак водата
изтичаше към долината.
И кралят настани се там,
от всичко очарован сам.
Да гледа свитата бе жадна.
Веднага Ланселот нападна
Мелеаган със дива стръв
като човек, жадуващ кръв.
Преди да го удари с бяс,
му каза с горд и силен глас:
«Оръжието пригответе
и знайте, за дела проклети
пощада няма в тоя свят.»
Пришпори коня си назад
накрай затворения кръг,
един от друг на хвърлей с лък“
И пуснаха безумно тук
конете си един към друг
и тъй удариха стремглави
сега по щитовете здрави,
че ги пробиха — според мен:
не беше никой тук ранен
по недокоснатата плът.
Разминаха се, без да спрат.
Един към друг с конете пак
се върнаха за удар як,
и пак по щитовете здрави.
И силата не изостави
не само рицарите, не,
ами и бързите коне.
А копията щитовете,
увиснали на вратовете,
най-после с удар ги пробиха,
но този път не се строшиха,
под ризниците този път
достигнаха до гола плът.
И рицарите хвърчешката
се строполиха на земята,
и ремъци и стремена
разкъсаха се с леснина
при двата удара опасни,
останаха седлата празни.
А и конете им хвани —
разбягаха се настрани
и ритат, хапят с вид зловещ —
о, да, мирише им на леш.
А падналите по-сурово
за битка скочиха отново,
просветне меч, но меч го дебне,
изписан също с букви дребни.
Със щитовете се прикриха
и вкопчиха се в битка лиха,
най-после пира стар настана
на мечовете от стомана.
А Ланселот не се и стресна —
фехтовката му бе известна
от детски дни. Мелеаган
не беше в нея издържан.
Ехтяха удари корави
и все по щитовете здрави,
по шлемовете, украсени
със златни ленти драгоценни.
Но Ланселот най-после свари
с голяма мощ да го удари,
зад неговия щит така
откри му дясната ръка
и тъй желязна я посече.
Мелеаган ранен бе вече
и викна от немай-къде,
че скъпо ще я продаде.
И в сгода със съдбата своя,
реши да продължи двубоя.
Обзет от болка, гняв и бяс,
обезумял, почти в несвяст,
но пак на участта сега
решен да прави зла шега.
И пак се хвърли да убива.
Но Ланселот не се прикрива,
а с меча остър без уплаха
дълбоко мушва го в стомаха.
Мелеаган с такива рани
до месец жив не ще остане.
А след забралото строши му
три зъба най-неумолимо.
Мелеаган от ярост даже
ни дума не можа да каже,
да проси милост със ръце —
да, глупавото му сърце
го беше впримчило в лъжи.
А Ланселот се приближи
и с мах главата му отряза.
Не ще го мами той с омраза,
да, мъртъв, край, ръце разпери.
И ни един не се намери
от цялата тълпа и свита
към него жалост да изпита.
И кралят, а и всички там
се радваха с възторг голям.
Свали доспехи Ланселот
и тръгна, а щастлив народ
с веселие го обсади.
Да бях го казал по-преди,
от смисъла бих кривнал негли,
към края затова ме тегли:
конец да сложа с разум бистър.
Да, Годфроа дьо Лейни, писар, 65 65 … Да, Годфроа дьо Лейни, писар… — за него се знае само това, че е завършил романа „Ланселот, Рицаря на каруцата“ със съгласието на Кретиен дьо Троа. Писар — в оригинала е казано „клерк“ — така през средновековието са наричали и духовно лице, приело тонзурата, и обикновения писар при нотариус, и накрая — всеки грамотен човек.
„Каруцата“ завърши. Даже
не би за упрек да се каже —
работи според Кретиен,
от волята му вдъхновен,
бе дело негово подето.
Оттам започна, откъдето
сам Ланселот затворник стана,
разказа края на романа.
Ни ред не слагва, да не би
романът да се похаби.

Така свършва романът за Ланселот от каруцата.