Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

а след това ще ви го дам —
и вярвам, чудеса ще стори.
Кралицата в добър затвор е,
не влиза вътре ни един,
тежи то и на моя син,
че там сама съм я оставил.
А никой не е побеснявал,
тъй както той е полудял.
Към вас с добро изпълнен цял,
аз ще ви дам, помилуй боже,
каквото и да се наложи.
Оръжия, и то какви!
Синът ми да се противи,
ще има също като тях,
и кон, какъвто ви избрах.
И вземам вас, че кой го пита,
и тези люде като свита.
И без съмнения в сърцето
освен във оногова, дето
кралицата доведе тук!
И тъй не съм заплашвал друг,
без много да се церемоня,
аз щях от гняв да го изгоня
далеч от моите земи —
да я държи си науми!
Това е моят син. Но той
не ви ли викне на двубой,
не бойте се, не би могъл
към вас да бъде с нещо зъл.“
„Благодаря ви, сир! Разбрах,
че много време пропилях,
а пък не исках. Та нали
хич нищо и не ме боли,
ни рана имам да ми пречи.
При него ме водете вече,
с оръжията, ето с тия,
готов съм с него да се бия,
да удрям, да ме удрят пак.“
„Я потърпете, друже драг,
две-три недели, да успеят
тук раните да заздравеят.
Ще се оправите съвсем,
две седмици ще ви дадем.
За нищо на света не мога
да видя гледката убога:
ранен и зле въоръжен
да се сражавате пред мен.“
„Ала оръжието мое,
със извинение, добро е,
ще почна с него да се бия,
не бих желал да има тия
отсрочки, мудности — комай
ще се проточат до безкрай.
Заради вас, да кажа прямо,
до утре ще изчакам само,
за мене някой да не каже,
че ден не съм изтраял даже.“
И кралят хич не го осъди:
тъй както иска, тъй да бъде.
И даде му подслон с отрада,
да го обслужат заповяда —
а те за негова утеха
грижовно с него се заеха.
И кралят, който само мир
да има искаше безспир,
се върна при сина си. Взе, че
като добър човек му рече,
поискал мир да има пак:
„Ти разбери се, синко драг,
най-после с рицаря без бой.
Не е дошъл на излет той,
да стреля с лък и да беседва,
ами кралицата да следва
и името си да прослави.
Нуждае се да се оправи
от раните, видях това.
След месец, може би след два,
в съвети вслуша ли се той, ще бъде здрав. Но днес за бой готов е, само да те зърне! Кралицата да му се върне — позор ли ще си навлечеш? Не се страхувай от брътвеж, това ще одобрят горещо,
че грях е да задържаш нещо, щом нямаш право, нито власт. Ти боя можеше тозчас да почнеш, както ти се нрави, да бяха му ръцете здрави, а и нозете, не във рани.“ „Ами за глупости търчане — така отвърна му сина. — Във свети Петър се кълна, че тези работи ми втръсват. С коне дори да ме разкъсват, не ще остана убеден. Той търси чест — и аз за мен, той търси слава — а и аз. Той ако иска бой, от бяс на мене ми гори душата.“ „Да, виждам, дириш си белята, ще я намериш, щом се периш. Ти утре сили да премериш със рицаря се притъкми.“ „От него поразен? Ами! — отвърна му Мелеаган. — Двубоя днес е по-желан, а той за утре се отлага. И как се натъжих веднага, тъй както никога преди! Сълза в окото ми смъди, тъмнеят кръгове подочни. И боят докато не почне, не ще съм радостен и мил, не бих и нищо одобрил.“
И кралят най-подир усети: не струват просби и съвети, остави го като ужилен, взе кон добър и много силен, оръжия — и ги изпрати
на онзи, които тъй сърцат е.
При него старец бе приканен,
добър и честен християнин.
Той знаеше с добро старание
по-леко да лекува рани
от всеки врач в Монпелие. 37 37 … от всеки врач в Монпелие… — град в Южна Франция със стар университет и прочут медицински факултет.
От него рицарят прие
в нощта отвари и мехлеми,
с поръка кралска да ги вземе.
Научиха до сутринта
безбройни рицари вестта,
и дами, и барони смели
от най-далечните предели.
Отвсякъде по светло рано
гъмжило цяло бе събрано —
и чужденци, и свои люде.
Препускали са като луди
през тази нощ със всички сили,
пред замъка са се стълпили
и логърци, и горци — как,
а и къде да сложиш крак!
И твърде рано стана краля,
тревога бе го завладяла.
При своя син се озова.
Той вече беше на глава
със шлем, в Поатие направен. 38 38 … със шлем, в Поатие направен… — град в Централна, Франция (център на древната провинция Поату), известен с леярни и оръжейни работилници.
Отсрочка няма боят славен,
мирът не ще се възцари.
И краля сам се примири,
от безучастие обзет.
А тук пред кулата, насред
поляната с тълпи събрани,
двубоят най-подир ще стане,
тъй както кралят повелява.
На него рицарят тогава
му се обади. И отведен
той, където в него вгледан
роякът логърски се сбира.
Тъй както ходят в манастира
да чуят органа чудесен
ведно със коледната песен
Или по други обичай, 39 39 … или по други обичай… — в оригинала „Панте-кот“ — Петдесетница, чествана петдесет дни след Великден.
тъй всички заедно комай
се бяха тука насъбрали.
Три цели дни не бяха яли,
във дрипи, в боси върволици
прокудениците девици
от крал Артуровото царство —
да се срази това коварство
със сила, да я дава бог
на рицаря за бой жесток,
да бъдат те освободени.
И горците, ведно сплотени,
се молеха за господаря —
победа в боя, чест без мяра
да му даде божата власт.
И рано в утринния час,
съвсем въоръжени — ето
ги двамата насред полето
с коне, покрити с брони тежки.
Бе с хубави черти младежки
Мелеаган, левента строен,
с ръце и със нозе на воин,
и шлема му, а и щита,
привързан горе на врата,
за вкус говореха самички.
На другия държаха всички,
без тези, викнали сами,
че всеки ще се посрами,
надмогнат от Мелеаган.
Стояха двамата за бран.
Дойде и кралят. Той добре
се бе старал да ги възпре,
мир между тях да възцари.
Сина си само не смири.
И рече им: „Сега юздите в ръце
задръжте здраво свити,
на кулата да се кача.
Любезността ви да вгорча,
ще трябва тук да ви забавя.“
Разстроен тръгна си тогава
и при кралицата отиде,
не трябваше да я обиди —
помолила бе през нощта
да й даде възможността
да гледа, отдалеч макар.
И той й даде този дар.
Отиде да я доведе
и почит да й отдаде,
услугите си да предложи.
И на прозореца я сложи,
до нея пък отдясно тук
облакъти се той на друг.
Стояха край сина и госта
и логърци, и горци доста,
и рицари, и дами умни,
и тук родени деви шумни,
изгнаническо общество —
а то внимаваше какво
в молитва или реч ще каже.
Изгнаните в земите вражи
с молби надяваха се много
на своя рицар, а и богу
да им дарува свободата.
Извиха двамата тълпата
назад — кръгът бе много свит,
И блъснаха се щит о щит,
от кожените им вързанки
провиснаха едни останки,
а копията им, и двете,
проникнали през щитовете,
строшени полетяха. Смело
посрещнаха се чело в чело
конете пак като преди,
удариха гърди в гърди.
И щит о щит, и шлем о шлем
приличаше звукът съвсем
на гръмотевица, която
трещи на всички тъй познато.
Хвърчаха с пяна настрана
юзди, колани, стремена.
И лъковете на седлата
пречупиха се от борбата.
За срам не бива да се смята,
че сринаха се на земята
и двамата след сблъсък як.
Веднага скочиха на крак
и вкопчиха се без подкана
по-яростно от два глигана.
И меч въртяха без умора
в двубоя мълчалив на хора,
които мразят се до смърт.
Тъй сблъсъкът им беше твърд,
че броните сред бой такъв
и искри пръскаха, и кръв.
Голяма ярост ги обхвана,
не гледаха щета и рана
от ударите нечовешки.
И много удари, и тежки
по равно те си размениха
и никой в тази битка лиха
не даде никому превес.
Не можеше обаче днес тоз,
който минал бе по моста,
отпаднал да не бъде доста
от раните си по ръцете.
От изумление обзети
стояха неговите люде —
че той направо ги зачуди
със своя все по-слаб замах.
И струваше им се на тях,
че губи с грешки неумели,
а пък Мелеаган печели.
Тъй почна тук да се говори.
Но на един прозорец горе
една девица мъдроума
помисли си и си издума,
че рицарят не се сражава
заради собствената слава,
ни за ония люде дребни,
на туй позорище потребни,
и бой не води за двамина.
Кралицата ще е причина.
Да знаеше от сутринта
как на прозореца е тя,
от него как се е тешила —
би имал смелост той и сила.
Да знае неговото име,
ще викне думи несмутими
насам глава да вдигне вече.
И на кралицата изрече:
„Госпожо, но за бога, с воля
добра и за добро ви моля.
На този, който смел се бие,
кажете името му вие,
и ще му се помогне вещо.“
„Помолихте ме тук за нещо —
кралицата тогава каза, —
не е белязано с омраза
от мене, а с обратен знак.
Наречен Ланселот дел Лак 40 40 … Наречен Ланселот дел Лак… — тук за пръв път поетът назовава главния герой на романа — Ланселот Езерний. Според преданията той е син на крал Бан дьо Беноек и е бил отгледан от една фея на дъното на езеро. През XIII век Ланселот ще стане един от най-популярните герои на рицарските романи.
е този рицар според мене.“
„Какво щастливо утешение
е за сърцето и езика!“
И скочи тя и го повика,
да чуе всичкия народ,
със всички сили: „Ланселот!
Насам се обърни и виж
кому загриженост дължиш!“
И Ланселот не се забави,
обърна се и взор отправи:
съгледа онова създание,
което с трепетно желание
бе търсил в толкова беди,
как на прозореца седи.
Откакто в кулата я зърна,
обратно той не се обърна,
ни взор помръдна, ни уста,
а само меч назад въртя.
Нахвърли се Мелеаган,
от страшна сила обладан,
бе радостен, че няма как
врагът му да се брани пак.
Не бяха горци с радост тиха,
а логърци се разгневиха
и взеха да не се владеят,
и наземи да цепенеят
на колене или по гръб.
Голяма радост бе и скръб,
в едната всеки се заклева.
Провикна се онази дева
над цялата тълпа събрана:
„Ах, Ланселот! Какво ти стана,
та глупаво стоиш? Защото
сме свикнали, че на доброто
и храбростта си притежател,
до днеска никой не е смятал,
че рицар по света познава
такъв, че с теб да се сравнява
по доблест и по мъжество.
Какво ти е сега, какво?
Към кулата се обърни ти,
все тя да ти е пред очите
и бий се смело, взрян насам.“
И Ланселот го хвана срам,
да се намрази чак понечи,
че в боя доста време вече
е бил по-слабата страна
и не един това позна.
Отскочи той назад, да може
тук откъм кулата да сложи
не себе си — Мелеаган.
Пък той се силеше припрян
от другата страна да мине.
Без даже миг да си почине,
след него Ланселот вървеше
и силно както той си щеше
го блъскаше със щит и тяло.
Залитна оня отначало,
а после що не падна само.
Порасна много смелостта му,
че му помогна Любовта,
омраза страшна запламтя
към оня, който твърде зле го
принуди да се бие с него.
А от омраза обладан
и от любов, Мелеаган
от дива ярост изгоря,
не бе му никак до игра,
по-скоро страх го бе обзел,
че рицар по-сърцат и смел
ни беше срещал, ни познавал,
ни някой бе го изтерзавал,
тъй както този Ланселот.
Отместваше се за обход,
отдръпваше се по-далеч
със страх от неговия меч.
А Ланселот пък, занемял,
към кулата го бе подбрал,
че там кралицата седеше.
Нали в услуга нейна беше.
Тъй близо го доведе той,
че спря за малко тоя бой —
ще я изгуби от очи
след крачка само, го речи.
Тъй Ланселот пред много свят
разкара го напред-назад,
из който си поиска кът,
и спираше се всеки път
пред своята прекрасна дама,
разпалила в сърцето пламък.
Пред нея, спрял, за взор макар,
той вземаше такава жар
за боя си с Мелеаган,
че можеше като балван
да го търкаля с натиск слаб.
Като недъгав, като сляп
го водеше натам-насам.
Видя сина си кралят сам,
че се предава без отбрана.
И жал, и милост го обхвана.
Да можеше, би спрял двубоя.
Но за това с молбата своя
спря пред кралицата тогава
и почна да я умолява:
„Госпожо, много ви обичах,
с голяма почит ви се вричах
и защищавах ви горещо.
И няма под небето нещо,
с което днеска вам честта
достойно да не защитя.
И отплатете се накрая.
Да ви поискам дар желая.
Недейте слуша моя зов,
не го ли сторите с любов.
В двубоя, виждам го добре,
синът не ще му се опре.
Тежи ми то и срам дори е,
но само да не го убие,
в това е властен Ланселот.
Не искайте един живот —
и не че бил е благочинен,
пред него и пред вас невинен.
Заради мене милостта си
кажете, имам бели власи,
да се въздържа да го блъска.
Тъй след молбата моя дръзка
в услуга скланям аз глава.“
„Молбата, сир, е при това
от мене също тъй желана.
Омраза смъртна и да храня
към вашия противен син,
добре ми служихте един
и за да ви се угоди,
ще искам да го пощади.“
То бяха думи и за други —
и Ланселот тогава чу ги,
а и Мелеаган дори.
Обича да се покори,
да върши като роб последен
тоз, който е изцяло предан,
любимата каквото иска.
Целта на Ланселот бе близка,
с повече обич от Пирам 41 41 … с повече обич от Пирам… — от мита за Пирам и Тизбея. Повярвал, че годеницата му е разкъсана от лъвица, Пирам се самоубива от любов.
изцяло бе изпълнен там.
И чу го Ланселот това —
току последните слова
се ронеха — и той й рече:
„Да спрем желаете ли, вече
желая същото и аз.“
И Ланселот и своя бяс
смири, и меч реши да скрие,
за да не би да го убие.
Смирен да бъде той не свари.
Не, удар оня му стовари,
от гняв и срам обезумял,
след като вече бе разбрал:
за него да се молят даже!
И кралят, за да го накаже,
от кулата направо слезе,
където тъй се биха тези,
и тука своя син подхвана:
„Че то какво, кажи ми, стана?
Един стои, друг меч върти.
Жесток и горделив си ти,
и храбростта ти е за зло.
Че то само не е дошло:
от тебе той е по-добрия.“
Мелеаган от проклетия
и гняв се изкриви пред краля:
„В плен слепота ви е държала!
А истината е такава:
да, сляп е, който се съмнява,
мен, по-добрия, лош изкарва.“
„Тъй смяташ ти, но кой ти вярва!
Добре от всекиго се знае
кое е тъй, кое лъжа е.
Видяхме истината вече.“
И на бароните си рече
сина назад да отведат.
Заповедта и този път
изпълниха — Мелеаган
веднага беше задържан.
На Ланселот по-трудно негли
му бе назад да се оттегли,
че оня с удар, непростимо,
голяма болка причини му.
И кралят рече на сина си:
„Ще трябва — и недей се въси
кралицата да върнеш ти.
И с тази свада се прости,
и от домогвания разни.“
„А приказките ви са празни!
Наслушах се на много думи.
Та всичко то е помежду ни,
махнете се, не се месете!“
Повтори кралят и потрети:
ще го убие по-добрият,
оставил му се да го бият.
„Да може той да ме убие?
Не, аз ще го сразя, но вие
не ни пречете най-подир
със него да се бием, сир.“
И рече кралят: „Да прощаваш,
но няма нищо да направиш.“
„Защо?“ — „Защото не желая.
На глупостта ти и на тая
надменност твоя аз съм сит.
Безумец само упорит
смъртта си търси като теб.
И знам, гнева ти е нелеп,
да те запазя се стремя.
Смъртта ти да ми е в ума,
пред взора ми — помилуй бог,
къде ти удар по-жесток.“
И тъй постигна най-подир
съгласие да има мир.
Да върне трябваше най-паче
кралицата, с обет обаче
от Ланселот, че призован
ако е от Мелеаган —
във срок една година цяла
от днес, от мирната раздяла, —
те да излязат на двубой.
Получи Ланселот покой.
Разпръснаха се всички хора
с мълва: двубоят ще е в двора
на крал Артур, управник смел,
крал на Бретан и Корнуел. 42 42 … крал на Бретан и Корнуел… — Бретан е означавало както островна Британия (днешна Великобритания), така и полуостров Бретан в Западна Франция; Корнуел — полуостров в Югозападна Англия.
Двубоят, казваха, ще стане,
но по кралицино желание
и с Ланселотово съгласие;
ако помоли у дома си
тя с него да се прибере,
тук никой няма да ги спре.
И тя го пожела това,
а той го потвърди с глава.
Мирът за всички бе утеха —
оръжията им поеха.
Повеля имаха онези:
един оттук ако излезе,
излизат другите самички.
И Ланселот бе драг на всички.
И знайте, ще ви кажа сам:
голяма радост беше там,
и той бе нейно притежание.
А кой от чужденците сбрани
не се зарадва нему, кой?
Говореха — да чуе той:
„О, сир, зарадвахме се много
на името ви. Слава богу,
дошъл е истински мигът
свободни да сме този път.“
И плъпна хорският рояк —
и всеки мъчеше се как
да го докосне, драг и мил.
Пръв който бе го доближил,
бе най-щастлив на тоя свят.
Да, радост имаше — и яд,
че людете освободени
от радост бяха завладени,
но другите с Мелеаган
си бяха завистлива сган,
унили, смазани от скръб.
На тях обърна краля гръб,
на Ланселот подслон предложи.
А той помоли, ако може,
кралицата да посети.
„Изглежда най-добре почти,
не се ли лъжа — рече краля. —
И Ке е с нея, сенешала,
почудата ще е отрадна.“
И Ланселот едва не падна
в нозете му, от радост бледен.
От краля беше той заведен
сред залата, където в зрака
кралицата видя да чака.
Когато краля тук съзря тя,
държащ на Ланселот ръката,
пред него дума не отвори
и на сърдита се престори,
със взор към каменния под.
„Госпожо, вижте Ланселот,
при вас да дойде е понятно,
ще трябва да ви е приятно.“
„Приятно да ми е на мен?
Не знам с какво да е ценен.“
„Нима, госпожо? — рече кралят,
комуто доблестта захвалят. —
Сърцето ви сега къде е?
Една надменност ви владее,
обаче служил ви е вярно,
от изпитание коварно
до смърт за вас е бил терзан,
от моя син Мелеаган
ви брани той и извоюва,
за всички мъки чест томува.“
„Напразно, сир, било е всичко.
Е, да, признание едничко
изглежда, че му се дължи.“
А Ланселот се натъжи,
запита я, от мъка чер,
като изтънчен кавалер:
„Госпожо, дотежа ми то,
но и не питам аз защо.“
Обаче питаше се сам
дали го слуша тук мадам.
А за да го измъчи, тя
ни думица не прошептя
и си излезе мълчешката.
И проследи я до вратата
със взор и със сърдечен трепет.
Очите поглед не отлепят,
но вътре тя след миг се скри.
Не влезе погледът, дори
отвънка потъмня в несвяст.
Сърцето, с по-голяма власт,
по-господарски се държи —
оттатък с нея продължи.
Отсам е погледът сега,
със сълзи пълен и с тъга.
А кралят с тих и кротък глас
му каза: „Изумен съм аз,
защо е днешната промяна,
с кралицата ли нещо стана,
та думица не ви отроня?
Да е била неблагосклонна
към вас, сега е друго време,
та като чужд да ви приеме
след всичко, сторено за нея.
Сам да гадая не умея,
но поради каква злина
не чухте думица една?“
„Сир, тя не ме погледна даже,
не щя ни дума да ми каже,
не ме изслуша тя дори.
Това душата ми гори.“
„Тя — рече кралят — стори грешка.
Целта ви беше много тежка,
във странстване на смърт ви прати.
Приятелю, сега елате
да идем с вас при сенешала.“
„О, да, след дългата раздяла.“
И ето ги, при него те са.
Това съвсем не му хареса —
без много приказлив обход
направо смъмра Ланселот:
„Опозори ме ти!“ — „Ала
с какви, кажете ми, дела?
Какъв позор съм ви навлякъл?“
„Голям. Не си ме ти изчакал,
до края всичко си довел,
каквото беше моя цел.“
И кралят ги остави там,
от стаята излезе сам.
Попита Ланселот дали
Ке нещо още го боли.
„Ами боли не на шега
и ни веднъж като сега.
Отдавна аз да съм умрял,
ако не беше този крал.
Той с милосърдие голямо
приятелство дари ми само.
Да бъда в нужда, недобре
да съм, и той да разбере —
веднъж не ще пропуснат даже
това, което той им каже,
да се приготви начаса.
Но други тъй добри не са.
Мелеаган не е било
изкусно да не прави зло,
извикваше лукаво врача
и му отреждаше задача
да маже раните с мехлем,
от който бе ми зле съвсем.
При майка — мащеха да имам!
Щом само цяр добър да взимам
и да наложат моите рани
речеше кралят, със старание
да бъда час по-скоро здрав —
синът му, подъл и лукав,
веднага сменяше мехлема,
та вече да не се съвзема,
и яд му слагаше дори.
Но кралят нищо не откри,
със сигурност това го знам:
не би търпял подобен срам,
такава подлост и злонравие.
Услуга доблестна направи
на господарката, ще кажа,
че никаква сурова стража
не е опазвала човек
от Ноевия вехт ковчег
до днес, тъй както кралят нея,
от своя страдащ син отне я,
оставяше го да я види,
но с други там ако отиде
или е там самият крал.
Тъй почит неведнъж отдал,
и днес отдава я на тази
кралица наша с милостта си,
каквато свикна тя да иска.
И нямаше си дама близка,
той неин събеседник беше.
А той почтеността ценеше
у нея, рядка при това.
Но вярно ли е, чух мълва,
че тя била ви е сърдита,
пред всички нито да ви пита,
ни да говори пожелала?“
„Това е истината цяла —
му рече Ланселот. — За бога,
спасете ме от изнемога,
кажете ми, защо ме мрази?“
И Ке учуди се от тази
й странност, нищо без да знае.
„Да бъде както тя желае —
покорно Ланселот помръкна. —
Да се сбогуваме, ще тръгна
да търся монсеньор Говен,
насам се раздели със мен,
но врече се да се не бави,
към Воден мост да се отправи.“
Напусна тука сенешала
и после се яви пред краля
да се сбогува този път.
Той рече му: „На добър път!“
Попитаха го много хора
какво да сторят — от затвора
и пленничеството спасени.
И каза им: „Да дойдат с мене,
които истински се канят.
Които искат — да останат
при нашата кралица драга,
да дойдат с мен не се налага.“
Които с него пожелаха,
поеха и доволни бяха.
А при кралицата дойдоха
девици в мила суматоха
и дами, рицари добри.
Един не пожела дори
да я остави тук сама
и да си иде у дома.
Попаднаха под неин плен
заради монсеньор Говен —
оттук не мръдвала от днес,
не дойде ли за него вест.
Бе новината бързоходна:
кралицата е пак свободна
и могат людете без страх
оттук да си вървят у тях
свободни, щом поискат само.
Това известие голямо
разнасяха безброй уста
по всички тукашни места.
Съвсем не бяха разгневени:
преградите са разрушени
и няма никакви принуди,
и най-подир са волни люде.
Когато горците разбраха —
ония, дето тук не бяха,
как всичко Ланселот направи,
запътиха се те злонрави
натам, където той се скри.
Да, кралят им ще одобри
те Ланселот да му пленят.
А хората му този път
вървяха невъоръжени
и доста бяха изумени,
че ги задържат горци днес. Но
да хванат Ланселот бе лесно,
че той не бе въоръжен,
поведоха го заловен,
под коня с вързани крака.
„С нас зле постъпвате така,
сеньори, кралят разреши ни
закрилян всеки да замине.“
А горци казаха: „Не знаем,
но всеки хванат обвиняем
ще трябва да се върне в двора.“
Вестта прелита без умора —
научи кралят: заловили
днес Ланселот и го убили.
На краля чак му стана зле,
в короната си се закле:
убийците му ще умрат,
не могат да се защитят,
щом хване синовете песи,
направо той ще ги обеси,
не, живи ще ги изгори.
И да отричат те дори,
да вярва ли? По никой начин.
Направиха духа му мрачен,
навлякоха му срам и негли
от трона сам да се оттегли,
остане ли без отмъщение.
Ще ги обеси без съмнение.
Навсякъде вестта ошета,
и при кралицата дойде тя,
на обеда й се прокрадна.
Мадам за малко не припадна,
щом тук за Ланселот узна
измамливата новина.
Но мислеше си, че е вярна,
в сърцето тази вест я парна,
за малко да изгуби глас, но
заради всички каза ясно:
„Да, мъчно ми е за смъртта му.
Скръбта ми е простена, само
заради мен дотук вървя
и тежко ми е затова.“
А да не чуе никой, тя
едва-едва си прошептя,
че залък няма да понечи
в устата си да сложи вече;
ако е мъртъв Ланселот,
за нея нямаше живот.
Обърна на софрата гръб,
потъна цялата във скръб,
не чу ни глас, ни улисии.
Решила бе да се убие,
за гърлото се тя ловеше
и себе си сама кореше,
и си признаваше вината,
разкайваше се тя самата
за оня грях самонадеян
към този храбър рицар, неин
през всичките си дни и нощи,
а щеше да е неин още.
От жал за думите си груби
взе красотата си да губи.
А от жестоката злина
лицето нейно потъмня,
пък взе нали и да гладува.
Наум злините заредува,
пред нея всяка се изпречи
и тъй кралицата си рече:
„Ах, бях безумна този ден —
възлюбленият бе при мен,
а пък не се зарадвах, даже
не слушах аз какво ще каже!
Към него не направих крачка,
не бях ли истинска глупачка?
Постъпих, да ме пази бог,
по начин подъл и жесток.
Шегата, мислех, е добра,
но той съвсем не ме разбра,
вината ми не е простил.
От мен, а не от враг немил
получи смъртоносна рана.
Усмихнат той пред мен застана
и мислеше, като го зърна,
на радостта му ще отвърна,
а пък не го погледнах аз.
Раних го смъртно в оня час.
Безмълвна като го отблъснах,
от себе си го аз откъснах
и от живота наведнъж.
Убих два пъти този мъж,
такъв храбрец от меч не пада.
Ще има ли за мен пощада,
че го убих, че сторих грях?
Не знам, по-скоро ме е страх,
че ще се пресуши морето.
Ах, щях да си спася сърцето
и щях да се теша безкрайно —
преди да бъде мъртъв, тайно
да го прегърнех, без да моли.
И как? Да сме изцяло голи,
за да му бъде по-удобно.
Но мъртъв той е и угодно
ще ми е да умра и аз.
Живот не ще е, а несвяст,
ако остана след смъртта му,
едничката ми радост само
ще бъдат мъките по него.
А след като смъртта отне го,
пред паметта му ще остана
сред скръб, от мен така желана.
Позор е смърт да пожелаеш,
вместо за него да страдаеш.
Ще ми хареса то наверно
да ходя дълго време в черно.
Живот под удари нелеки,
отколкото покой навеки!“
Мадам сред скръб се потопи,
два дни не яде, нито пи,
помислиха я за умряла.
Вестта пристига закъсняла —
и лошата, а и добрата.
И Ланселот чу новината,
че дамата му мъртва днес е.
Това бездруго го потресе.
И нека всички разберат,
че стенеше с юнашка гръд.
И толкова бе нажален,
та бихте потвърдили с мен,
че сам презря живота свой:
реши да се убие той,
от възридания терзан.
Разпаса си един колан,
направи примка, без да чака,
и сам пред себе си изплака:
„Ах, смърт! Издебна ме сега
и разболя ме от тъга!
Не болка, мъка без забрава
в сърцето ми се настанява.
Скръбта прилича на смъртта,
но нека е такава тя
и да умра от нея, боже.
Нима да се умре не може,
не е ли рекъл господ-бог?
Ако към мен не бъде строг,
аз тази примка ще нахлузя
и вярвам, мил ще е съюза —
без волята му — със смъртта.
Друг край ли да предпочета?…
Смъртта е близо, как да стана
по-близък с нея? Да, колана
най-бързо ще я доведе,
а той си знае откъде,
попаднал ли е в моя власт.
Смъртта защо се бави, аз
прегръдката й как желая!“
И без отлагане накрая
нахлузи примката желана,
на шията си я надяна.
И за да стане тука злото,
колана върза за седлото,
за неговия лък извит,
пред всички с най-безгрижен вид.
Отпусна се наведен — значи
остави коня да го влачи
чак докато го удуши.
На смърт такава се реши.
Щом прекатурен го видяха
ония, дето с него бяха,
помислиха си, че припадна.
Оная примка безпощадна
и не видяха как го стяга.
Изправиха го те веднага,
повдигнаха го, сбрани в куп,
и тъй видяха оня клуп —
бе враг, пред който ще се свъси,
а сам го сложил на врата си!
Охлабиха колана бърже,
но бе успяла да престърже
врата му примката, та даже
ни дума не можа да каже,
без малко врат да счупи или
да му се скъсат всички жили.
И не успя, на коня горе,
сам нищо лошо да си стори.
Тежеше му, че беше пазен,
и сам на себе си омразен,
да се убие би желал,
но бдяха те над него с жал.
Тъй злото дело тук не стана.
И каза си: „Ах, Смърт презряна,
защо не днеска, а тогава
ти бе със сила, с власт такава,
че да погубиш мойта дама?
Това, което стори, няма
да искаш да повториш вече!
Ти от коварство ми попречи,
но кой ще й го каже, кой!
Какъв добър и благ покой!
Чудесно си я подредила!
Проклет да съм, ако за мила
услуга твоя сметна тази.
Не знам кой повече ме мрази:
Животът, който ме желае,
Смъртта ли — тя за мен нехае.
Убиват ме и той, и тя,
да ми помага бог в скръбта,
че жив съм мимо свойта воля.
Да бях пробол гръдта си гола,
щом дамата ми ме наказа
със своя израз на омраза!
Не го направи без причина,
към мен без повод не изстина,
какъв бе той, не зная аз.
Да знаех в оня тъжен час
преди кончината, тогава
за нея щях да се поправя,
за да не е недостижима
и милост тя към мен да има.
А моята вина каква е?
Могла е просто да узнае:
в каруцата се бях качил.
За друго да не съм й мил
не знам. Предаде ме това.
Ако ме мрази тя, каква
все пак ми е вината, боже?
Ще каже Любовта: не може
за туй да бъда укорен.
Пък и каквото е във плен
на Любовта — не заслужава
от никого стрела такава.
А за любимата готов
на жертви — значи то любов.
Но да не казвам аз «любима».
Дали пък друга дума има?
Не знам любима или не,
но ще си мисля тъй поне.
Все нещо знам за любовта,
не смятам, че е срамота
любимата да ме обича,
възлюблен свой да ме нарича.
Почтено и за мен това е,
което Любовта желае,
да се кача в каруца даже.
Да, Любовта ще й подскаже.
И Любовта, дори не споря,
изпитва всички свои хора
и опознава ги докрай.
Не служих аз добре комай
на дамата си. Сам разбрах,
бездушна като я видях.
Като възлюблен неин, там
постъпих тъй, че само срам
и хорски укори спечелих,
от упреци не се разделях,
дори терзаха ме със стръв.
Да, обичаят е такъв:
невежите във любовта
за срам ще вземат и честта.
Но който чест и срам събира,
за почит да не се и взира.
Невежите във любовта
презират тези тук неща,
издигат чувства неумели
дори над нейните повели.
А има по-добра надежда,
когато Любовта нарежда,
и е простимо всяко нещо.
Посмей да го извършиш вещо!“
Окайваше се Ланселот,
край него всичкият народ го
пазеше печален днес.
Ала дойде внезапна вест:
кралицата е жива. Боже,
да си отдъхне вече може!
И ако той преди това
смъртта си страстно призова,
сега бе сто пъти щастлив,
че също е останал жив…
Изникна крепостта. Не редом —
на левги шест или на седем.
А там на краля щом една
тъй скъпа нему новина
за Ланселот му известиха,
изслуша я със радост тиха,
че тук се връща жив и здрав.
Като човек с пристоен нрав,
разказа после на мадам.
А тя му рече: „Вярно, знам,
е, щом твърдите. Боже мой,
но ако беше мъртъв той,
от радост вече нямах нужда.
Тя щеше да ми бъде чужда,
ако ли рицаря, при мен
на служба, бе от смърт сразен.“
Оттука кралят си отиде,
а тя изгаряше да види
как идва нейният любим.
За спор мислим и немислим
прищявка не изпита тя.
Но без почивка е вестта,
лети незнайно накъде,
и при кралицата дойде:
без малко бил се Ланселот
лишил за нея от живот.
Повярва радостна, ала
наистина не пожела
и мъничко да е пострадал.
Забързан, всички изненадал,
дойде си Ланселот. Е, да,
щом като кралят го видя,
да го прегърне се завтече.
Като че ли летеше, вече
му даде радостта криле.
Ала я подкосиха зле —
те вързан рицаря му свалят.
Закани им се люто кралят,
че днес главите им ще вземе.
А в отговора им без време
и волята му се намесва.
„На мене не, то вам харесва,
на него му е все едно.
Не нему, срамното петно
тежи на мен; като приятел
оттука аз съм го изпратил.
Но няма с вас да се шегувам,
пред казън с вас ще се сбогувам.
Успя гнева му да смири,
с виновните да го сдобри —
заслужи Ланселот похвала.
Тогава го заведе краля
кралицата да посети.
Не рече тя да го смути
със взор или слова погрешни,
а стана с радост да го срещне,
почете го с обноски редни
и място стори му да седне.
Разменяха си след това
каквито искаха слова,
защото мисли и отради
доволно Любовта им даде.
Щом той видя любезността й,
че думите му тя желае,
потихом рече й тогава:
«Госпожо, тъй ме удивлява,
защо студено се държахте
преди, когато ме видяхте,
и думица не промълвихте?
За малко смърт не ми дарихте.
Тъй смел не съм бил откога,
но осмелявам се сега
да ви отправя своя зов:
да сторя всичко съм готов,
ала кажете ми вината,
която ми гори душата!»
Сега му обясни мадам:
«Нима не ви изгаря срам
за колесарката? С какви ли
терзания сте се качили,
щом сте прекрачвали едва?
И аз не исках затова
да ви говоря и погледна.»
«Това ми е вина последна,
от нея да ме пази бог
и нека ме накаже строг,
не сте ли права. В този час,
госпожо, обещавам аз
да се поправя. Щом решите
за злото да ме извините,
макар след време, ми кажете!»
«Тогава извинен бъдете,
приятелю, и ви признавам:
напълно аз ви извинявам.»
«Благодаря, госпожо. Но
не мога всичкото ведно,
което искам, да ви кажа.
Бих имал за това куража
на по-спокойно място само.»
А тя посочи му през рамо
с очи прозореца: «Елате
със своите слова познати
на него тази нощ, че всички
ще спят и тук ще сме самички,
и през градината минете.
Аз няма вътре, извинете,
да ви поканя, нощ нали е.
Отвътре аз, отвънка вие,
мълвата може да е злостна.
Аз бих могла да ви докосна,
но само с устни и с ръка.
От обич до зори така
ще съм досами вас съвсем.
Не можем да се съберем,
че в стаята лежи при мен
Ке, сенешалът, жълт-зелен
от раните — и ги пресмята.
Заключена ни е вратата,
отвън е пазена добре.
Следете да не ви съзре
издайник някой най-накрая.»
«Госпожо, ще се постарая,
издайниците са били
все с помисли и думи зли,»
След тази уговорка тиха
те радостни се разделиха.
Излезе Ланселот навън
и вече сякаш бяха сън
бедите, лошите неща.
Но закъсняваше нощта,
денят безкрайно се простря,
като че в себе си побра
сто други дни, година цяла.
След драговолната раздяла
далече беше до съня.
Той дълго бори се с деня —
в леглото си нощта да може
по нощница да го положи,
та с черен мрак да го завива.
Видя деня да си отива,
престори се на уморен,
неспал от вчерашния ден,
поиска сам да си почине.
И вие търсите причини,
когато нещо ви принуди.
Заради всички къщни люде
престори се, че грохнал ляга.
Постелята не бе му драга
и там съвсем не си почина,
през ум дори не му и мина.
За мир в душата в този час
ни смелост имаше, ни власт.
Той скоро стана леко. Вече
в нощта съвсем не му попречи,
че няма месец и звезди
и че из къщи не мъжди
ни свещ, ни лампа, ни фенер.
Оглеждаше се в мрака чер,
пазач не би го забелязал,
а пък и всеки би си казал,
че вече е потънал в сън.
Без близък и водач навън,
той към овощната градина,
без никого да срещне, мина.
Отпред на неговия път
наскоро паднал бе зидът
и то на сгода му дойде.
Напипа бързо откъде
да се промуши без подкана
и под прозореца застана,
но без да кашля и да киха.
Кралицата яви се тиха
и просия по риза бяла.
Върху плещите бе успяла
наметка къса да си сложи
от свила, подплатена с кожи.
Кралицата наведе лик,
а нежният му поздрав в миг
бе към прозореца изречен,
с дебели железа препречен.
От нея поздравът бе върнат,
горяха те да се прегърнат —
тя него, както нея той.
За подлости, беди и бой
те думица не промълвиха.
Един до друг се доближиха
и хванаха се за ръце.
И всеки с горестно сърце
стоеше — бяха разделени
от тези железа студени.
Но Ланселот й зашептя,
че ако пожелае тя,
при нея вътре той ще влезне —
какво са пръчките железни!
Кралицата му отговори:
«Но вижте железата горе —
те ни се чупят, ни се гънат!
И както и да се опънат,
да се разклащат, да се стискат,
да се изтръгнат те не искат.»
«Госпожо, не берете грижа!
Аз малко ще ги пораздвижа.
И не железни чудесии —
задържате ме само вие.
Съгласие ако дадете,
разчистен пътя ми отпред е,
но ако то не ви се дава,
така препречен е тогава,
че няма никога да мина.»
«Да, искам, и не е причина
да ви възпира мойта воля.
Да се не заседя на стола,
в леглото ще лежа безгласна
и от шума така нещастна.
Ще стане разправия цяла,
събуди ли се сенешала
и ако всичко разбере.
Да се отдръпна по-добре,
та да не ме съзре, понеже
все нещо тук ще забележи.»
«Госпожо, тръгвайте тогава,
ала недейте се съмнява,
не ще се вдигне шум до бога.
Тъй леко железата мога
да ги изтръгна за почуда
и никого да не събудя.»
Оттегли се тогава тя,
а той се нагласи в нощта
прозореца й да разбива.
Разклати, дръпна, заизвива,
огъна скоро железата и
ги измъкна от гнездата.
От лютата им острота
той кутрето си до костта
на първата прегъвка сряза,
безименния пръст си смаза —
ръбът до ставата проникна.
И ни кръвта, която бликна,
ни раните си той усети
от мисли, с любовта заети.
Прозорецът високо зина,
но леко Ланселот премина,
като добре се закрепи.
Видя в леглото Ке да спи.
Той при кралицата отиде
с поклон и почит да я види,
невярващ в друго свято тяло.
Ръце протегна, цяла в бяло,
и го прегърна тя тогава,
притисна го до гръд корава,
привлече го, защо да крием,
в леглото с най-добрия прием,
какъвто идва непредвзето
от Любовта и от сърцето.
От обич беше драгостта й.
Любов към него тя питае,
сто пъти повече гори
от обич той, стоят дори
сърцата пълни със съблазни —
сравнени с неговото — празни.
Любов — в сърцето му сто кълна,
любов — и от море по-пълна.
Постигна своето мечтание —
кралицата прие с желание
да бъдат ласките безброй,
в прегръдки я държеше той,
тя него в своите побра.
Бе нежна тяхната игра
с целувки жадни и милувки.
Споходиха ги, без преструвки,
и радости, и чудеса —
под най-далечни небеса
такива и не са познали.
Но ще ги премълча, едва ли
за казване са те в романа.
От радостите най-желана
и най-чудесна беше тая,
за нея дето ще си трая.
И много нежност най-отрадна
на Ланселот в нощта се падна.
Посрещна той зорите ранни
с досада — трябваше да стане.
И стана с вид на мъченик,
и дотежа му този миг,
бе мъка тръгването, негли
сърцето му насам го тегли —
нали кралицата остава!
Но власт той нямаше такава.
Миг още само, да я види,
безволен бе да си отиде:
ще тръгне тялом, духом — не.
Помръдна бавно колене.
Остана малко от кръвта му
леглото да изцапа само —
от пръстите му тя изтече.
Разстроен той си тръгна вече,
заронил сълзи и въздишки
тъй тежки, просто мъченишки,
но хич дори не ги и спря.
Навънка с мъка се провря,
навътре леко се оправи —
не бяха пръстите му здрави,
нали си нарани ръката.
Изправи после железата,
в гнездата вмъкна ги поред.
И ни отзад, и ни отпред,
отникъде не си личеше,
че всичко тук навън стърчеше,
превито, дръпнато встрани.
На тръгване се поклони
към стаята й, сякаш тя
му бе свещен олтар в нощта.
Умислен тръгна си назад.
Не срещна никакъв познат.
Прибра се в стаята си, вече
за лягане се разсъблече,
като че цяла нощ е спал.
Най-после тука бе разбрал,
че пръстите си наранил е,
че те са се разкървавили.
Не се учуди, та нали
от железата го боли,
че нарани се на стената.
Защо за нещо да го смята —
не, да му отсекат ръцете,
дори да ги изтръгнат двете,
той пак ще се провре оттам.
На друго място ако сам
се бе така осакатил,
би бил ядосан и унил.
Кралицата на сутринта
успа се. Сладко спеше тя
във стаята си подредена.
Че доста е окървавена
постелята, не бе разбрала —
намираше я мека, бяла,
нали чаршафът е изпран.
Веднага щом Мелеаган
се нагласи, реши да иде
кралицата и днес да види.
Тя бе спокойна за беда.
А той завивките видя,
петната кръв свидетел чакат.
Побутна спътниците с лакът.
Видя, нали злоок си беше:
и дето сенешалът спеше,
петна от прясна кръв блестяха,
нощес отворили се бяха
завехналите мъжки рани.
«Госпожо — рече, — да остане
подобен знак така желах!
То бива, вярно е, за смях
тоз, дето се хаби за тази,
която с много мъки пази,
че я изгубва той, не този,
хич който с туй не се тормози.
Добре ви пазиха от мен.
Нощес е пазил дръзновен
Ке, сенешала, и сега
получил е от вас блага —
свидетелството е пред нас.»
«Нима?» — «Намерих тука аз
по вашите завивки кръв,
къде свидетел по такъв.
И знам, та истина не е ли —
кръвта по вашите постели,
че е от неговите рани;
нещата са докрай разбрани.»
Тогава смаяна видя тя
за първи път, че по леглата
стояха кървави петна.
От срам съвсем поаленя
и каза: «Бог ми е свидетел,
че Ке дори не се е сетил
при мен да идва, а кръвта
е от носа ми, през нощта
насън е текла, то се знае.»
И сметна даже, че така е.
Мелеаган не се сдържа:
«Кълна се, всичко е лъжа!
Ненужни са притворни речи,
съвсем сте уличена вече
и всичко тук ще се докаже.
Подсети верните си стражи: —
Оттука никой да не мърда.
Докато дойда, с воля твърда
пазете нейния чаршаф!
Да види кралят, че съм прав
за тези двама лицемери.»
Потърси го и го намери
и коленичи най-подир:
«Елате и узнайте, сир,
от вас кралицата се пази,
а волята ви тя погази.
И чудеса ви чакат там,
каквито аз видях за срам,
в сърцето мое като шип са.
Сега не ме корете в липса
на справедливост или чест:
известно ви е как до днес
заради нея аз съм патил,
от мене като неприятел
я пазехте със дни и нощи.
Отидох да я видя още
в леглото и каквото там
видях, ми стига, за да знам:
Ке всяка нощ със нея спи.
Сир, повече не се търпи,
не негодувайте от мен,
защото аз съм възмутен,
пък тя ме мрази и презира,
а всяка нощ до Ке примира.»
«Мълчи, не вярвам!» — рече кралят.
«Пред вас постелки ще се валят,
Ке ги е подредил добре.
Неверие ли ви възпре
и усъмните ли се в мене,
чаршафите окървавени
от раните на Ке са там.»
«Да идем, за да видя сам —
поиска кралят. — Право, криво —
ще хвърля поглед предвидливо.»
Към стаята й плащ разпери
и там кралицата намери,
че тъкмо станала бе тя.
Видя в леглото й кръвта,
в постелята на Ке надникна.
«Госпожо, виждам — той възкликна,
че моя син е имал право.»
«Такова лъжене дребнаво
не може, боже помози,
като змия да изпълзи.
А сенешала Ке е честен
и с благородство е известен,
извън съмнения изцяло.
За показ и за продан тяло
аз нямам. Ке такъв човек
не е и даже с намек лек
да ме обиди не посмя,
а нямам и сърце сама
да го извърша в миг коварен.»
«Сир, ще ви бъда благодарен —
синът поиска от бащата —
да си изкупи Ке вината,
кралицата да се засрами.
С едничка просба е речта ми:
бъдете справедлив без жал.
Сеньора си е Ке предал,
на крал Артур е изменил.
Той с вяра бе му поверил
най-драгоценното си нещо.»
«Сир, оправдание горещо
да кажа — рече Ке — си струва,
Бог вечни мъки да ми струпа,
ако съм аз изгубил мярка
и спал със свойта господарка.
И мъртъв по-добре, но не
с най-отвратително спане
да имам грях към господаря.
И нека бог да не затваря
едничка моя рана, даже
със смърт сега да ме накаже,
помислял ли съм за това.
Но знам, че тази нощ едва
кръвта от раните си спрях,
петната тука са от тях —
и от сина ви нямам мира.
Без право той ме подозира.»
Отвърна му Мелеаган:
«Лукавия без капка свян
докрай издаде ви, ей богу.
Нощес загрели сте се много,
от мъките така желани
сега с отворени сте рани.
И нямам камък в свойта пазва —
кръвта самичка го доказва,
че виждаме я по леглата.
Ще си изкупите вината,
доказана е, ето на.
А рицар с вашата цена
не се е тъй излагал сам,
навлякохте си срам голям.»
«Сир, сир — пред краля Ке застана,
аз нея, себе си ще браня,
синът ви ме набежда само,
боли ме от жестокостта му,
греши, като ме мъчи той.»
«Не сте готов сега за бой —
му рече кралят — с тези рани.»
«Сир, ако може, с ваше знание,
тъй както болен съм, не крия,
желая с него да се бия.
Ще видите, не съм виновен
за упрека му тъй отровен.»
Кралицата, с умелост скрита
успяла Ланселот да пита,
сама на краля извести,
че рицар смел ще защити
за всичко сенешала в бран,
посмее ли Мелеаган.
Мелеаган веднага каза:
«Аз мога тука в бой да вляза
със всеки рицар — той от мен
докато бъде победен.
И с великан ще се разправя.»
Дойде и Ланселот тогава.
А пълна беше тази зала,
тълпа от рицари събрала.
Щом той се появи, без страх
кралицата пред всички тях
разправи станалото там
и рече: «Ланселот, за срам
Мелеаган ще ме направи.
Вини ме той във леконравие
пред всички, стига да не вземе
назад словата си без време.
Нощес, той казва, Ке лежал
при мен, защото бил видял
в леглата ни петна от кръв.
Злодей наричали такъв,
не ще ли да се защищава
или не се ли задължава
да му помогне някой друг.»
«Молбите се ненужни тук,
където се намирам аз —
отвърна Ланселот. — Във вас
и в него има вяра бог.
Готов съм за двубой жесток
и нека никой да не смята,
че нямам сили за борбата.
Не, сили няма да спестя
за боя, да го защитя.»
Мелеаган напред веднага
изскочи: «Бог да ми помага,
доволен съм, това желая,
дори олекна ми накрая.»
«Сир — каза Ланселот, — аз знам
закона, има съд, а там —
защитни речи и присъди:
без клетва може ли да бъде
един двубой за подозрение!»
Мелеаган без двоумение
им даде да се разбере:
«Да има клетва е добре,
реликвите да донесат, 43 43 … реликвите да донесат… — реликви — останки от светия, мощи.
знам, че съм прав и този път.»
А Ланселот му възрази:
«Не смятам, боже опази,
че сенешала бил е сам
способен на позор и срам.»
Доспехите си пожелаха.
Изведени конете бяха.
И пажове ги улесниха,
до зъби ги въоръжиха.
Изнесоха светите мощи.
Напред Мелеаган — и още
до него Ланселот. И тук
на колене едни до друг.
Над мощите протегнал длан,
закле се пръв Мелеаган:
«Свидетели са вси светии,
че не сполучи Ке да скрие:
бе при кралицата, каквото
поиска, стори го в леглото.»
«Това е — Ланселот се свъси —
лъжлива клетва, и кълна се,
лежал е сам в далечен ъгъл.
На този, който е излъгал,
бог нека да му отмъсти
и истината да вести.
А още аз обет ще дам,
направо се заклевам сам:
и да съм страшно затруднен, но
ако ми бъде позволено
Мелеаган пак да надвия,
помогнат ли ми бог и тия
реликви, дето са пред нас —
безмилостен ще бъда аз.»
И клетвите му чул в отмала,
съвсем не се зарадва краля.
На двамата, в омраза клети,
изведоха навън конете,
нагиздени преди двубоя.
И всеки се качи на своя.
Подир препуснаха направо
един към друг, и то стремглаво.
И в бесния галоп присвити,
удариха се храбреците.
Останаха след удар мъжки
от копията само дръжки.
Събориха се на земята,
но кой за победен се смята —
изправиха се на нозе
и всеки с меч обнажен взе
да мушка другия жестоко.
До облаците нависоко
искри от шлемове хвърчаха.
Връхлитаха се с гняв, въртяха
два меча — както с мах и пад
те блясваха напред-назад,
тъй сблъскаваха се тези двама
без отдих, с упоритост няма,
а дъх поемаха едва.
На краля дотежа това
и към кралицата стаена,
която бе облакътена
над него на един прозорец,
обърна се и рече с горест,
за бога, да ги раздели.
«Ако ви то задоволи —
отвърна тя, — ще го направя,
и мойта просба е такава.»
Чу Ланселот добре отгоре
кралицата как отговори
на кралската молба. И той
не пожела да влиза в бой
и ударите спря веднага.
Не спря за миг да го налага
Мелеаган, не бе го грях.
Застана краля между тях,
възпря сина си — той не ще
за мир да чуе въобще:
«Аз искам бой, и то докрай.»
А кралят му отвърна: «Трай
и слушай, мъдро ще направиш.
Срам и позор не ще познаваш,
повярвай, вярата те грабва
да вършиш сам, което трябва.
Не си ли спомняш, своя спор
с бой в крал Артуровия двор
се сдумахте да разрешите?
Нима сега се усъмни ти,
че чест не е за теб, а срам,
ако двубоя бъде там?»
Тъй рече кралят, за да може
да стресне и да уталожи
сина си, да ги раздели.
А Ланселот — припрян, нали
ще търси монсеньор Говен —
дойде, сбогува се освен
със краля с милата кралица.
След него тръгна върволица
с бърз ход към Воден мост — и доста
отбрани рицари към моста
го следваха, докато тук
остана не един и друг —
и най-добре за тях самите.
На път не пропиляха дните,
до Воден мост ще им остане,
кажи го, левга разстояние.
Преди при моста да отидат
така, че всички да го видят,
едно джудже изскочи в миг
връз едър ловен кон, с камшик,
да може то да шиба коня,
да го подкарва и подгоня.
И то попита мигновено,
тъй както бе му наредено:
«Кой тук от вас е Ланселот?
Аз съм от вашия народ,
не крийте, право ми кажете,
изпълнен съм с добри съвети.»
А Ланселот издигна глас:
«Да, този същия съм аз,
когото търсиш ти по име.»
«Ах, Ланселот неустрашими,
ти хората си остави,
съвсем самичък с мен върви,
че ще те водя в чуден кът.
И с поглед да не те следят,
припрени тука да не са,
ще се завърнем начаса.»
Не подозирайки позора,
остави всичките си хора
и тръгна, за да го измамят.
И чакаха го до безпамет,
по-дълго — докато посърнат,
но нямаше да им го върнат
онез, които го плениха.
И всички тук се натъжиха,
ни идва, ни се вества той,
какъв бездеен непокой!
Джуджето бе дошло с лъжа,
измамата им дотежа,
бе лудост рицаря да търсят.
В скръбта си искат да побързат,
ала къде да го открият,
в коя посока те да свият?
И посъветваха се дружно.
Съгласието бе им нужно,
решението мъдро — взето:
да стигнат прохода, където
е Воден мост, най-близък брод,
и там да търсят Ланселот
със монсеньор Говен, нали е
там някъде, ще се открие.
Съвета одобриха в хор,
не почнаха излишен спор.
Към Воден мост поеха. Щом
го наближиха яздешком,
видяха монсеньор Говен,
по моста стъпваше вдървен,
залитна, падна във водата,
ръце в дълбокото замята,
ту плува, ту потъва с вик.
Дойдоха с пръти, а след миг
протегнаха му върбов слъп.
Бе само с ризница на гръб,
със стегнат под брадата шлем,
сега неоценим съвсем,
железните обуща само
ръждиви бяха от потта му,
защото много беше страдал,
нападан бе и бе нападал,
познал победата и стона.
Щита му, копието, коня
останаха на оня бряг.
Измъкнаха го те, но пак
не вярваха да се свести.
Вода нагълтал, труп почти,
той докато не я повърна,
ни думица не им отвърна.
Но щом гласът, речта му тиха
в гърдите се освободиха,
та да го чуят те отново,
рече ли да подхване слово,
подхвана дума речовита
и за кралицата попита
изправените отстрани
дали са чули новини.
Те съобщиха му вестта:
при краля Бадмагю е тя.
Да тръгва още не желае,
почитана от него тя е.
«А някой да я търси в плен?» —
попита ги месир Говен.
Разказаха като на свой:
«Да! Ланселот дел Лак, и той
самичък Мост на меча мина.
Освободи я, юначина,
и всички ни — жени, мъже.
Измами ни едно джудже
и гърбаво, и гърчоляво,
докрай излъга ни лукаво,
пред всички Ланселот отвлече.
Напакостило му е вече.»
«Кога, кажете най-подир!»
«Джуджето днес го стори, сир,
когато с него преди час
дохождахме да търсим вас.»
«Не взе ли той да ни срами,
щом влезе в чуждите земи?»
Те заразправяха му тук,
разказваха един през друг,
без разказа да се протака,
че там кралицата го чака,
че който иска да се чуди:
не може нищо я принуди
без него да си тръгне днес
и няма ли за него вест.
А пък месир Говен предложи:
«Нали оттук, от моста, може
да търсим всички Ланселот?»
Откриха му по-тънък ход:
кралицата сега намират,
тя краля моли да го дирят —
синът му, вероломство сторил,
ненавистно го е затворил,
Мелеаган от злост беснее.
Ако научи кралят где е,
ще нареди да се докара.
Ще трябва да изчакат с вяра.
И тези тъй единни хора
веднага тръгнаха за двора
и към мадам и краля благ.
Поеха бързешком — и пак
Ке сенешалът беше там —
подлец да срещнат най-голям,
изпълнен целия с измами,
пред всички как не се засрами
да лъже Ланселот с джуджето.
Погубен смятат го, което
безкрай тежи им на душата.
Не бе приятна новината,
кралицата се наскърби.
А ней просветна може би
едничък лъч през този ден:
то бе за монсеньор Говен,
макар и малка, радостта й.
Но й личеше, че страдае,
а пък и как да скрие тя
и мъката, и радостта:
за Ланселот сърцето тръпне,
за монсеньор Говен й шъпне
гласът на радостната среща.
И всеки, чул вестта зловеща,
се натъжи и се отчая —
на Ланселот това е края.
Бе кралят просто възхитен,
че е дошъл месир Говен,
че с него се е запознал.
Ала и много бе му жал
за Ланселот, бе просто смаян
и от измамата отчаян.
Кралицата — и неведнъж —
прикани го: нашир и длъж
да прати да го търсят днес,
да не протакат до безвест,
месир Говен и Ке след него —
че някой има ли, къде го,
да не отправя просби клети!
«На мене всичко оставете,
не говорете — кралят рече, —
молби отдавна слушам вече.
Ще наредя да го потърсят
и без предумки да побързат.»
И подчиниха се с поклони,
а кралят пратеници конни
далеч по кралството разпрати,
сержанти с мъдрост всепризнати,
по всичките земи от днес
затърсиха от него вест.
Навред за него те вестиха.
Ни истината те откриха,
ни него. Всеки изтерзан
се върна в рицарския стан.
Говен и Ке, и всички с тях,
на хълбок с копие, без страх
сами, решиха, се захващат,
след него няма друг да пращат.
Следобед в залата събрани
препасват мечове ковани,
със шлем е всеки, с броня здрава,
да тръгнат само им остава.
Но влезе вътре паж и мина
край тази рицарска дружина
и пред кралицата застана.
Тя беше бледа и смълчана,
за Ланселот скърбеше тя
и все не идваше вестта,
затуй бе цяла пребледняла.
Той поздрави я, а и краля,
до нея седнал, след това
и другите с добри слова,
и Ке, и монсеньор Говен.
Писмо държеше изтънчен.
И взе го кралят и реши:
тоз, който няма да сгреши,
на всички да го прочете.
От пергамента чуха те —
четецът в него нос забожда, —
че поздрав Ланселот провожда
на краля-господар, дори
за почитта благодари,
а и за приема последен
като човек изцяло предан
на всички негови повели.
А питат ли се той къде ли
е, при крал Артур го приютили
напълно здрав, със свежи сили,
а на кралицата предлага
да се отправи в път веднага
с месир Говен и Ке. Защото
със знаци тайни бе писмото,
повярваха му всички тук.
Ликуваха един през друг,
шумеше дворът лъчезарен.
А те на следващата заран
ще тръгнат, казаха, на път.
И щом настъпи вън денят,
се нагласиха с радост тиха
и на конете се качиха.
А кралят с явно одобрение,
със радост и за развлечение
изпрати гостите сърдечни
накрай земите си далечни.
И там, отдето друг царува,
с кралицата се той сбогува
и наведнъж със всички други.
За искрените му услуги
кралицата благодари,
за всичките дела добри.
С ръце на плещите му тя
предложи и му обеща —
а с по-голяма благодарност
не би могла — безкрайна вярност.
Говен и Ке, като на стар
приятел и на господар,
и всички — вярност обещаха.
А краля длан след тях размаха
и тримата благослови,
и всички други поздрави,
назад си тръгна натъжен.
Кралицата не спря ни ден
през седмицата, упорита,
а с нея цялата й свита.
Тъй в двора стигна вест къде са,
на крал Артур се тя хареса:
кралицата не ще се бави.
И племенникът му прибави
в сърцето още радост само —
той мислеше, че смелостта му
кралицата е отървала
и Ке, и свитата й цяла.
Бе друга истината май.
Опразни се градът докрай,
да срещне своята кралица,
възкликна всеки срещнат рицар
или човек непросветен:
«Добре дошъл, месир Говен,
кралицата доведе ти,
пленени дами защити,
мъже избави от затвори.»
Говен обаче отговори:
«Хвалби напразни, господа,
ще кажа в собствена вреда:
не съм извършил нищо там.
От почестите ме е срам,
не бях навреме, в точен час,
а закъснял пристигнах аз.
Пристигна Ланселот навреме,
възхвали нека той приеме
и почести надлъж и шир.»
«Но той къде е, скъпи сир,
видяхте ли дали дойде?»
Говен се смая: «Как къде!
Че в крал Артуровия двор
не е ли?» — «Не, от ничий взор
не е видян ни тук, ни там.
Откак отведоха мадам,
не сме го мярвали, къде ти.»
И пръв месир Говен се сети:
измамени са те, защото
фалшиво е било писмото
и лъгал ги е всеки знак.
И заизмъчваха се пак,
а в двора влязоха безславно.
Поиска кралят незабавно
да му разкажат новинит�Читать дальше