Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

когато на брега те снема,
главата само ще ти взема,
не щеш ли милостта ми ти.“
А този каза, че почти
жадува за такава слука,
ала за зло или поука —
ще му стои главата здраво.
Отвърна другият направо:
„Това като не щеш да сториш,
от страх като така бърбориш,
навън излез и смел бъди
и бий се с мен гърди в гърди!“
А този се позабавлява:
„Да се откажа аз, тогава
ще бъде цяла леснотия.
Не, по-добре е да се бия,
че онова е наказание.“
От масата преди да стане,
където неми люде зърна,
към пажовете се обърна
седлото да му сложат бърже,
а после всичкото оръжие
веднага да му донесат.
Обажда се на меч звънът,
едни му носят щит и броня,
а други му извеждат коня.
Е да, не бе заслужил той —
тъй както бе на коня свой,
отляво с тежък меч провиснал
щита за ремъците стиснал,
до зъби чак въоръжен —
тук да не бъде приравнен
със най-добрия от добрите.
И коня целия с юздите
като за него бе избран,
а здраво с ремъци държан,
щитът по мярка бе съвсем.
А на глава бе вързал шлем,
добре стоеше му отгоре,
не би могло да ви се стори,
че той на заем го е взел.
Ще кажете: за тази цел
излят е, погледите парва.
Бих искал да ми се повярва.
Стоеше сред лъката тоя —
да, който искаше двубоя,
и му отправяше заплаха.
Навън когато се видяха,
препуснаха един към друг,
тъй силно сблъскаха се тук,
тъй удари си размениха,
че копията се строшиха
и разлетяха на парчета.
Със звек разсичат броня клета.
От шлем, от щит отломки ръсят.
Трошат дърво, желязо късат.
И си отварят много рани
с такива сякаш обещани
безбройни удари страхотни.
И хълбоците конски потни
нашарват мечове със стръв,
но те не се напиха с кръв,
не се ли впиха във ребрата.
Конете рухнаха, и двата.
И рицарите в миг спешени
нахвърлиха се настървени.
До смърт да бяха си немили,
така не биха те се били
със мечовете помежду си.
Нанасят удари изкусни —
игра на зарове това е,
но колкото и да играе,
играчът хвърля две и две.
А може да се назове
по-иначе играта кратка:
това е само славна схватка
на сили яростни, могъщи.
И наизлезли са от къщи
мъжът, жената, синовете
ведно със щерките напети,
навън е цялата гълчава
и всеки най-отпред застава
да види битката упорна
върху поляната просторна.
А с укор този рицар наш
се обвини веднъж и дваж:
не е способен за победа,
отдавна домакинът гледа!
За всички тук му стана жал.
И гневно потрепера цял.
Но трябва ли да победи,
ще губи време заради
това инатесто магаре!
Тогава страшно го удари,
изби му меча над главата
и се нахвърли лудешката.
Преследваше го, без да спира,
не го оставяше на мира,
не даде с меча островръх
ни миг да си поеме дъх
и силица не му остави.
Та може ли да се забрави,
че за каруцата позорна
речта му беше най-злотворна.
Така отново го подхвана,
че възел даже не остана
на ризницата от яката.
Изби му шлема от главата,
отпред забралото строши му.
Измъчва го неуморимо,
да иска милост му наложи.
Не, чучулигата не може
да устоява пред сокола,
не знае неговата воля,
понеже той е по-голям.
Тъй този тук, за негов срам,
за милост молеше, защото
бе сложил край на мъжеството.
А рицарят, щом чу веднага,
че моли, спря да го налага:
„Ти искаш милост?“-„В този час
най-мъдро слово чух от вас
вместо обида. Тъй горещо
до днес не съм поисквал нещо.
Аз моля милост, ако може.“
„Тогава ще ти се наложи
в каруца сам да се качиш.
Молби напразно да мълвиш
и да ми падаш в прахоляка,
каруцата със срам те чака,
че ти с език невъздържан
взе от каруцата катран.“
Отвърна рицарят убог:
„Не, да не пожелава бог.“
„Не искате? Но ще умрете.“
„Сир, мога, но ме разберете,
за бога, милост аз желая,
но само да не трябва в тая
каруца срамна да застана.
Аз бих понесъл всяка рана,
обаче не такава тежка.
Не ще направя тази грешка,
не, мъртъв май е по-добре.
Не може нищо да ме спре,
каквото щете, ще го сторя,
но ме спасете от позора.“
Докато тъй бе изтерзан,
зад тях зададе се в раван
напряко мястото просторно
девица с муле непокорно,
раздърпана, с изцапан лик.
Държеше тя в ръка камшик,
тъй с него мулето разтри,
че никой кон, в галоп дори,
сега по равната поляка
не би се мерил със равана.
На победителя тогава
тя рече: „Бог да ти дарява
със пълни шепи от което
най-радостно ти е сърцето.“
От все сърце я поздрави:
„Бог нека ви благослови
със здраве, радост, доброта.“
Молбата си откри му тя:
„При тебе отдалеч и чужда
дошла съм от голяма нужда —
ти дар да ме даруваш сам,
а за отплата по-голям
от мене ще ти е дарът.
Да ми помогнеш този път
ще трябва, както се надявам.“
„Това навярно ще направим.
Ако го имам, докато
ми кажете — е ваше то,
но трудно да не бъде много.“
„Главата е това, ей богу,
на рицаря, от теб сразен.
Тъй вероломен, непочтен
не би могло да има друг.
Ни грях, ни зло ще сториш тук,
а милостиня ще дадеш
от него да се отървеш —
от него няма по-безчестен.“
А победеният, безсвестен,
я чу и рече му: „На тази
не вярвайте, че тя ме мрази.
Но аз ви моля в изнемога
за милост в името на бога —
баща и син, а сам накрая
направил своя майка тая,
която бе му щерка вярна.“
„О, рицарю, в речта коварна
на подлия не вярвай днес.
И бог да ти въздава чест
голяма, колкото желаеш,
да ти даде да увенчаеш
и делото си най-опасно.“
Бе хванат рицарят натясно
и мисълта му ход забави,
не знаеше какво да прави —
на нея да даде главата,
или на него мълчешката
да му даде надежда близка.
Добро и ней, и нему иска
да стори, молиха го твърде.
И щедрост, а и милосърдие
не го съветваха против —
бе щедър той и милостив.
Ако молбата й не скърши,
със милосърдието свърши.
Главата ли не вземе тя,
е свършено със щедростта.
От милостта е задържан
и щедростта в един капан
натясно — няма накъде.
Тя иска той да й даде
главата и го умолява,
а где е доблестта тогава
и милосърдието где е?
Дали съвсем ще проумее
измолената милост той?
Да, нямаше ни миг покой —
до днес за никой враг немил,
след като го е победил
и към молба го е принудил,
веднъж така не бе се чудил
как милостта да му откаже.
А тук и друго има даже.
На този, дето тъй го моли,
не ще откаже, но с какво ли
той милостта си да потиска?
Девицата главата иска.
Да я получи? Ако може.
И рече му: „Ще се наложи
отново да се биеш с мен,
за теб съм омилостивен.
Главата да си защитиш,
вземи си шлема ти и виж
да се въоръжиш отново,
за стълкновение сурово
ти трябва по-добър тъкмеж.
Но знай, че вече ще умреш,
ако те победя накрая.“
„Повече аз и не желая,
от теб не искам милост друга.“
„Това е моята услуга —
му рече, — ще се бия с теб,
и да е боят най-свиреп,
оттук не мръдвам нито педя.“
Приготвен, онзи за победа
се хвърли в боя като луд,
но рицарят без много труд
отново тук го победи
дори по-лесно отпреди.
И викна девата: „Бъди
твърд, рицарю, не го щади.
Ако те беше победил,
той теб не би те пощадил,
каквото и да ти рече.
Повярваш ли му, знай си, че
ще те излъже, затова
ти най-безчестната глава
по всички земни кралства май
я отсечи и ми я дай.
Тогава, обещавам свято,
ще ти се отплатя богато
за нея още тези дни.
Ще те излъже, запомни,
сега отвори ли уста.“
А онзи, виждайки смъртта,
замоли с глас висок, обаче
това самото нищо значи,
и смут безкраен го обзема.
А той задърпа го за шлема,
подбрадника му скъса в миг,
а от главата му с пестник
събори тежкото забрало.
Завика онзи с гърло цяло:
„За бога, милост! Милост моля!“
„Ако — му каза — имах воля
и ум, не бих те съжалил,
веднъж молбата уважил.“
„Ах, грях ще сторите, на тая
повярвате ли й накрая,
погубвате ме всуе само.“
А тази, искаща смъртта му,
на рицаря отново рече
главата да му вземе вече —
с лъжи устата му не млъкна.
Замахна той, главата хвръкна
насред широката поляна.
На девата добре й стана.
Главата хвана за косите,
подаде й я — да засити
доволството й. Рече тя:
„Сърцето твое радостта
от обич нека да получи,
тъй както с моето се случи
да я постигне от ненавист.
Тъй страдах аз — не от дребнавост,
а от това, че той бе жив.
Дарът ми, твърде предвидлив,
за всичко ще ти отплати.
Направи ми услуга ти,
честит ще бъде твоят жребий.
Отивам си сега, за тебе
ще моля бога да те пази.“
И тръгна си тогава тази
девица, сбогом те си взеха.
А всички, с истинска утеха
видели битката желана,
голяма радост ги обхвана.
От рицаря в захлас набърже
свалиха брони и оръжие
и почестите не спестиха.
И пак ръцете си измиха,
да седнат пак и да ядат,
но по-засмени този път.
Чудесно веселбата мина.
А след вечеря домакина
обърна се в часа напреднал
към своя гост, до него седнал:
„Отдавна, сир, за мъки зли
от кралство Логър сме дошли.
Родени там, желаем вам
добро и само почит там,
а пък и ние в някой час
да видим полза тук от вас,
с добро и други да ви сочат,
да срещнете добро и почит
и там, а и по този път.“
Отвърна: „Да се наспорят!“
Така след веселата глума
отвори домакинът дума.
А пък синът подхвана друга:
„На вас ще трябва, сир, в услуга
и всички сили да предложим,
и да дадем, каквото можем.
Щом нужда имате от тях,
поискайте от нас без страх,
ще ги получите подир.
Недейте се тревожи, сир,
че коня ви умря. Поне
тук имаме добри коне.
Е да, ще имате, не крия,
не вашия, но най-добрия.
Ще имате от него нужда.“
Готовността не бе му чужда.
Застлаха им легла добри.
Преспаха. Станаха в зори,
застягаха се да вървят
и тръгнаха с добром на път.
И всеки поздрави повтаря
към дамата и господаря,
сбогуваха се най-горещо.
Но искам да ви кажа нещо,
ни мисли крия, ни дела:
не, рицарят не пожела
да яхне коня подарен,
вън до вратата притъкмен,
да се качи накара сам
един от рицарите там —
от малката дружина тяхна.
А той пък друг зад него яхна,
щом с опитно око погледна.
И всеки коня си възседна
и тримата на път далечен
поеха с благослов сърдечен
от домакина, който вложи
каквото в почитта си може.
И още бяха те на път,
когато догоря денят.
По залез както те вървяха,
до Мост на меча се добраха.
Спешиха се подир при моста,
наистина опасен доста.
Видяха те вода коварна,
поройна, черна и кошмарна,
тъй грозна, страшна без пощада,
като че да течеше в ада,
по-гибелна и по-дълбока
май няма в никаква посока
и не поглъща по-добре
самото ледено море.
Напряко мостът преминава,
от всички той се различава,
насън такъв не се и мярва,
и няма, нека ми се вярва,
по-лош наблизо и далеч —
един до бяло лъснат меч
опънат бе от бряг до бряг,
и мечът бе кален и як,
две копия на дължина.
Тук и от другата страна
забит бе в дънери грамадни.
Ще каже всеки, че ще падне,
като се счупи по средата,
не би познал, че тежината
изглежда само тъй голяма.
Обзе ги страх онези двама,
до третия които спряха.
И стори им се, че видяха
два лъва, може леопарди —
оттам брегът от тях се варди
и всеки по синджир опъва.
Водата, моста, двата лъва,
които им се провидяха,
съвсем ги хвърлиха в уплаха:
„Сир, чуйте нашия съвет
за туй, което е отпред,
че той ви е необходим.
Това е мост непроходим,
със зъл кроеж, за зла шега.
Не се ли върнете сега,
ще се разкайвате след време.
Добре си е човек да вземе
да гледа само онзи кът.
Че как ще минете отвъд —
това не бива да се случва.
Та кой ще вземе да заключва
бурана страшен — да не вее,
и птицата — да не запее,
когато вън е ясна заран,
та има ли човек, накаран
да се роди невръстен пак?
И да пресъхне морски бряг?
Не стават тези чудесии.
Нима надявате се вие,
че тези двата бесни лъва
(един веригата опъва)
не ще ви пият от кръвта,
не ще ви изядат плътта
и костите не ще ви глождят?
А смели мисли ме спохождат
и мене, отдалеч ли гледам.
Пазете се и стойте редом,
да знаете, ще ви погубят,
ще ви разкъсат, ще изскубят
ръцете ви, а и нозете —
от милост те не са обзети.
Над вас самия се смилете
и редом тука останете.
Че правите ужасна грешка,
нарочно на опасност тежка
излагате се сам при тях.“
А той отвърна им със смях:
„Сеньори, тъй съм задължен,
че се вълнувате за мен!
От обич и от доблест то е.
Към мен и всяко дело мое
не проявихте зло желание.
Но аз изпитвам упование:
от всичко бог ще ме закриля.
Ни мост, ни тъмна водна сила
по-страшни са от твърда почва.
Премеждието ми започва —
ще мина и ще продължа.
И на това до смърт държа.“
А двамата, като не знаят
какво да кажат — туй е краят,
го жалеха, в скръбта единни.
Пък той над бездната да мине
приготви се добре отрано,
направя нещо много странно —
събу се и ръце заголи.
Не, няма в мъки и неволи
тъй читав да се добере.
А закрепи се той добре
на меча, от коса по-лют,
ръце заголил и събут —
тъй бездната ще му захапе
нозете боси, без чорапи.
Не се смути, че има рани
от меча по крака и длани —
по-скоро с рани най-досадни,
но във водата да не падне,
излизане от нея няма.
А беше болката голяма,
но мина с мъка той отвъд.
Ръце, крака горят, пламтят,
но ги превърза Любовта,
водителката към целта,
и всички болки му отне.
С ръце, с нозе и колене
надмогна бездни вероломни.
Тогава отведнъж си спомни,
че в някакъв проблясък кратък
два лъва бе видял оттатък.
Огледа се, но не откри
ни плахо гущерче дори,
ни друга животинка блага.
Ръката вдигна си веднага
и поглед в пръстена си впери,
но лъв понеже не намери на
камъчето в някой ъгъл,
помисли, че се е излъгал.
Ни лъв, ни лъвски отпечатък.
Ония двамата оттатък,
като видяха да минава,
зарадваха се до забрава.
Не знаеха, че има рани.
Бе всичко страшно изпитание,
че зло къде ти по-голямо.
По ризата попи кръвта му
с гореща кървава следа.
И яка кула той видя,
не беше виждал ни една
такава яка твърдина,
и няма по-добра, изглежда.
А от прозореца поглежда
крал Бадмагю, човек вежлив,
и прозорлив, и разсъдлив,
зачел доброто и честта,
решил във всичките неща
почтен да е невероятно.
А неговият син, обратно,
в безчестни всякакви дела
се хвърляше със сила зла.
Ни подлост някаква презряна
и ни коварство, ни измяна
не го оставяха в покой.
До краля бе застанал той.
Видяха истината проста:
как рицарят минава моста
със мъки, с болки, с нрав корав.
Цвета от ярост и от гняв
си промени Мелеаган.
Разбра — ще му оспорят в бран
кралицата. Но рицар беше
той опитен, не се боеше
от никого, тъй горд и твърд.
И щеше да е най-добър,
но беше подъл и злораден.
Сърцето му бе камък хладен,
не бе го нежността познала.
Което тук зарадва краля,
сина му наскърби безкрайно.
На краля сигурно бе знайно,
че рицар, моста минал тук,
е по-добър от всеки друг.
Не би се осмелил да мине
тоз, който и дела безчинни,
и срам връз близките стоваря,
ни в чест, ни в доблест има вяра.
Не би могъл да бъдеш смел,
щом със злини си се заел,
не се съмнявайте, защото
по-лесно се извършва злото.
Говорих доста за това,
да спастрям своите слова.
Неща по-други ще подхвана,
към тях подтиква ме романа.
Та чуйте тука крал един
как само смъмри своя син:
„Случайност, сине, бе почти
да дойдем тука аз и ти,
прозорецът ни изненада,
така че сякаш за награда
сполучихме като на длан
да видим подвиг невидян,
какъвто и не ще сънуваш.
Признателен не ми се струваш
към този, който чудо стори.
Недейте помежду си спори,
а сам кралицата върни му.
Да търсиш бой е немислимо,
бедата идва неусетна.
Сега за мъдър ще те сметна
и за любезен, само ти
кралицата му изпрати.
В дома си окажи му чест —
това, което търси, днес
му дай, преди да го поиска.
Целта му, знаеш я, е близка —
тя е кралица Гениевра.
Недей в упорство потреперва
тъй глупав, горделив и зъл.
В земята ти е той дошъл,
срещни го както подобава.
Храбрец храбреца уважава,
любезности ще му окаже
и близък ще му стане даже.
Почиташ ли, ще си почитан.
Ще кажат, че си най-възпитан,
с услуга ако почетеш
ти рицаря, когото вещ
и най-добър ще сметнем ние.“
Отвърна: „Бог да го убие
такъв — добър ли, най-добър ли!
Тъй кралските слова отхвърли,
по-лош не сметна се така: —
А с вързани ръце, крака
васал да щете да му стана,
да моля за една поляна?
По-скоро в роб ще се обърна,
отколкото да му я върна.
Че аз дори не се и каня,
ще я оспорвам, ще я браня
от всички, вече полудели
да идват в нашите предели.“
Но кралят рече думи чинни:
„Любезно ще постъпиш, сине,
ако с упорство не хортуваш.
И те съветвам да кротуваш.
Ти знаеш, че постъпка низка
за рицаря е да не иска
от теб кралицата в двубой.
Да я получи смята той
във битка, не с добри слова,
от всички знае се това.
Не иска, както го разбирам,
каквото му се дава миром,
за нея бой не ще спести.
А мъдро ще постъпиш ти,
ако от битка го лишиш.
И моля мирен да стоиш.
Презреш ли ми съвета — нека,
за мен е загубата лека,
злините са за теб тогава.
Кой в този рицар се съмнява?
Единствен ти, досадно то е.
От наше име и от мое
гостоприемство му дължа.
На честността си аз държа,
не знам измяна, зла шега,
та да се променя сега
заради тебе или друг.
Не ща да си ласкател тук,
но ти на него обещай
на битките да туриш край —
оръжие и кон си няма, —
че смелостта му е голяма:
дотука да се добере!
Бе пътят преграден добре,
за друг бе непосилен жребий
освен единствено за тебе.
Та думата ми тук е тази:
ако от тебе се опази,
от никой друг не се налага.“
„Съветът ви не ме засяга —
отвърна му Мелеаган, —
пред приказки стоя смълчан,
но те не ме привличат много.
Съвсем не съм светец, ей богу,
ни щедър, нито благороден,
не искам почит, дар изгоден,
да дам, което най обичам.
За неговата цел се вричам:
не ще я той постигне лесно,
ни бързо, как — не е известно,
но както той не се надява.
Помогнете ли му, тогава
с вас няма да се спогодим.
Мирът ви, тъй необходим
за него, хич не ме засяга.
За него нужен е смелчага —
такъв съм, да ме пази бог,
от мене чака той урок.
Не ща да правите за мен
това, с което обвинен
ще сте като човек негоден.
Бъдете все тъй благороден.
Мен оставете ме жесток.“
„Задържаш я за дълъг срок?“
„Завинаги.“ — „Каквото знаеш
прави сега, но ще се каеш.
При рицаря ще ида аз,
да чуе по-любезен глас,
съвет и помощ му дължа,
на него истински държа.“
И кралят слезе долу вече,
кон да му оседлаят рече.
На своя боен кон голям
от стремето качи се сам,
взе трима рицари добри
и двама стражници дори,
не повече, и ги поведе.
Заслизаха, бе той отпреде,
докато стигнаха до моста.
Видяха рицаря, че доста
кръв бършеше от свойте рани.
На гости кралят го покани,
за да го излекува, но това
не бе ли все едно вода
от прилив да се бърше?
От коня кралят слезе бърже,
пък рицарят със рани днешни
изправи се да го посрещне,
а не защото го позна.
Че по ръце и колена
гори го болка, си мълчеше,
като че здрав и читав беше.
Видя го кралят как търпи,
побърза да го подкрепи:
„Сир, за учудване не е ли,
че вие в нашите предели
проникнали сте чак дотук?
Добре дошли бъдете, друг
това не ще го предприеме,
не ще се случи в друго време
такава храброст, друг не може
на гибел тъй да се изложи.
Обикнах ви, защото смело
извършихте голямо дело,
не би го и помислил друг.
Ще бъда благосклонен тук,
за честност и за чест ме хвалят.
На тези тук земи съм кралят
и ви предлагам, ако щете,
услуги, помощ и съвети.
И струва ми се, че разбрах
какво сте търсили без страх:
кралицата е тук целта ви.“
„Сир — каза онзи, — чест ви прави,
съдбата тъй ми отреди.“
„Ще се измъчите, преди
да бъде ваша някой ден.
Но тежко вие сте ранен
и раните кървят. Не знам
дали ще ви се стори прям
тоз, който я доведе. Той
не ще ви я даде без бой.
Но вие тук си починете,
за раните се погрижете,
та читав да се поздравите.
Мехлема най-добър на трите
Марии ще потърся сам, 36 36 … Мехлема най-добър на трите Марии ще потърся сам… — трите Марии са Мария Магдалена, Марта и Мария, майката на Яков, дошли да помажат с благовонни масла тялото Христово, преди да бъде положено в гроба.Читать дальше