Кретиен Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

и сведе наскърбен глава.
И всички с жал се разделиха,
дочули тъжбата й тиха,
като че от ковчег дошла.
Не вярваха, че би могла
да се завърне вече жива.
А Ке със дързост горделива
към оня я поведе пак.
И домъчня им, но пък чак
да я последват този ден!
Единствен бе месир Говен. 13 13 … Единствен бе месир Говен… — Говен е един от най видните рицари на Кръглата маса, племенник на крал Артур. Месир, монсеньор — обръщение-титла към знатен благородник. Говен и Ивен са единствените от известните рицари, които в средновековните текстове носят титлата „монсеньор“. В ранните рицарски романи Говен е сочен за образец на рицарско съвършенство.
На краля, своя чичо, рече:
„Сгрешихте, сир, детински вече,
от смайване съм цял обзет,
но слушайте от мен съвет:
докато близо са, без страх
да тръгнем двамата след тях,
които щат — да ни сподирят.
Усещам — сили в мен напират,
не мога да не тръгна аз
и неприлично е от нас
да не помръднем пръст съвсем,
след тях поне ще разберем
с кралицата какво ще стане,
как сенешалът ще я брани.“
„Да, племеннико — каза краля, —
достойни думи за похвала!
И щом заехте се, кажете
за нас да доведат конете,
да не възсядаме, преди
седла да сложат и юзди.“
Доведоха конете врани
оправени и оседлани,
бе първи кралят притъкмен,
а после и месир Говен,
и всички, в този тежък път
решили да ги придружат.
И всеки тръгва както може:
кой меч и ризница ще сложи,
кой нищо подръка си няма.
А на оръженосци двама
месир Говен нарежда ясно
да водят два коня отдясно.
Когато стигнаха гората,
оттам изскочи лудешката
на сенешала коня боен,
юздата с ремъка й двоен
бе скъсал той. Видяха там
и че препуска коня
сам с окървавено покривало,
и че не е седлото цяло —
строшен му е лъкът отзад.
Намигна не един злорад,
а друг побутна свой съсед.
Пред всички доста по-напред,
не дръпна тутакси юзда
месир Говен, като видя
да идва рицар с кон, потънал 14 14 … да идва рицар с кон, потънал… — този рицар е Ланселот, но поетът ще го назове по име чак в средата на романа.
във пяна, потен врат опънал
и от умора запъхтян.
А рицарят изправи стан
и поздрави месир Говен,
а после гой бе поздравен.
И спря се рицарят, защото
месир Говен върху седлото
позна, и рече: „Сир, ами
не виждате ли, че дими
съсипан коня, цял е в пяна?
Навярно тези два за смяна
са ваши, затова ви моля:
предайте ми по своя воля
единия от тях, макар
на заем или като дар —
и всичко имате в отплата.“
Отвърна сир Говен: „От двата
вземете, който ви се нрави.“
А другият не се забави,
не заизбира в улисия
по-хубавия, по-добрия;
на който бе, кажи-речи,
досами него се качи
и тутакси пришпори коня.
А тука мъртъв падна оня,
измъченият от езда,
от днешна някаква беда.
И рицарят не се обърна,
направо през гората свърна.
Последва го месир Говен,
преследва го разгорещен,
докато хълма превалят.
След като мина доста път,
той коня, който беше дал,
намери, само че умрял.
От люта бран видя следите,
и леш, и щитове пробити,
строшени копия безброй —
разбра, че воден бил е бой
от рицарите неотдавна.
Ядоса се, че битка славна
изпуснал е, и то каква!
Почака малко, след това
по-бързичко подкара коня,
докато не съгледа оня
незнаен рицар, тук спешен,
с поставен шлем, въоръжен
със щит на шия, с меч по мярка. 15 15 … със щит на шия, с меч по мярка… — освен двата къси ремъка за ръката рицарският щит е имал и един дълъг ремък за носене през рамо.
Там имаше и колесарка.
Да, служеше една такава
вместо позорен стълб тогава.
В град по-голям (да има той
поне три хиляди на брой)
за всички жители една
бе през ония времена,
тъй както стълб позорен днес
е за грабители без чест,
за тез, двубой които губят, 16 16 … за тез, двубой които губят… — става дума не за турнир, а за двубой в оградено пространство, чрез който в някои случаи се е доказвала нечия невиновност. Победеният бил виновен.
които ближния си скубят
с измама или с нож го спират
на пътя, за да го обират.
В злодейства всички уличени,
на колесарката качени,
развеждали ги по стъгдите.
От чест лишени, във дворците
мълчало се за тях без жал,
на гости никой ги не щял.
Че всявали са страхове
ония колелета две,
от тези думи се разбира:
„Срещни от колесарка диря
и прекръсти се ти, защото
поглеж, че те споходи злото.“
А рицарят незнаен пеши
след колесарката вървеше.
Едно джудже върху стърката
държеше пръчка във ръката,
тъй както простите мъже.
И рече рицарят: „Джудже,
за бога, зърна ли тъдява
една кралица да минава?“
А то, от долен произход,
направи мълчалив обход
на чаканата вест, ала му рече:
„В моята кола до мен
качи се, ако щеш до утре
сам да разбереш какво
с кралицата ти стана.“
На тая негова подкана
отказа рицарят. Но там
след малко го обхвана срам,
че тутакси не се качи,
и нещо взе да му горчи.
А Разумът се отличава
от Любовта — и да внимава
на всекиго напомня все,
защото после да не се
окаже сам в беда велика.
И не в сърцето — на езика
е Разумът, словата дето
му шепне. Любовта в сърцето
нарежда му да замълчи,
в двуколката да се качи.
Не дава Любовта покой,
качи се, не помисли той
за срам, тъй иска Любовта.
А към колата полетя
месир Говен, пришпорил коня.
Като съгледа в нея оня
достоен мъж с незнайно име,
зачуди се: „Джудже, кажи ми
за нашата кралица вест.“
Джуджето рече: „Ако днес
и ти ламтиш за новини,
до рицаря и ти седни,
ще ви откарам с него аз.“
Месир Говен почти на глас
помисли си, че е глупак,
и каза му, че няма как
размяната му да не куца —
кон да заменя за каруца!
„Но карай, накъдето щеш,
ще следвам мудния вървеж.“
И тръгват, други избор няма:
на кон — един, в каруца — двама,
и пътя заедно делят.
До залез слънце този път
и тримата отведе в град,
отворил порти и богат.
Зачуди се в града тълпата,
че рицарят седи в колата
с джуджето, мало и голямо
излезе, взе да вика само,
развързаха езици зли,
един дори не се смили.
Не бяха се за рицар чули
обиди толкова и хули.
И питаха: „Каква ли казън
очаква рицаря омразен?
Кажи, джудже: бесило, клада,
бичуване ли му се пада?
Къде го караш тоя ден,
в какви злини е уличен?
Крадец, убиец ли е той,
или изгубил е в двубой?“
До рицаря джуджето горе
на никого не отговори.
За двама търсеше подслон,
след тях — Говен на своя кон.
Накрай града стоеше замък
и кули вдигаше от камък,
с една поляна отстрана,
а пък самата твърдина
бе стъпила върху скалата,
отвесна откъм долината.
След колесарката с онези
дойде на кон Говен и влезе.
А вътре срещнаха девица
изящна, знатна, хубавица —
не бяха виждали такава.
Дойдоха още две тогава,
любезни, мили, с чар смирен.
Съзряха монсеньор Говен,
зарадваха му се от прага
и поздравиха го веднага.
Пред рицаря се спря едната:
„Джудже, каква му е вината,
че да го караш тъй позорно?“
А то с безмълвие притворно
пред тях на рицаря посочи
от колесарката да скочи,
само си тръгна с вид студен.
От коня слезе и Говен.
А пажове отде се взеха —
доспехите им в миг поеха.
Госпожицата им предложи
наметки, подплатени с кожи.
На двамата предложи тя
вечеря, вкусни ястия.
До монсеньор Говен встрани
девицата се настани.
Да, свойте домакини мили
не биха двамата сменили.
И уважиха ги мнозина,
приятно времето им мина
с госпожицата вечерта.
Читать дальше