Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Той върна целувката й толкова нежно, колкото я беше получил.

— Благодаря ти.

— Толкова тихо? — попита тя дрезгаво. — Нямали да хвърлиш шапката си във въздуха и да отпразнуваш победата си?

— Вчера сигурно бих го направил. Но не и днес. Днес ми е достатъчно просто да съм жив. След като Калпепърови ме хванаха, не очаквах, че ще видя дори още само едно утро.

Лицето му придоби суров вид. До този момент нито той, нито сестра му бяха отваряли дума за онази дълга нощ и за битката на следващата утрин. Просто бяха върнали сребърните кюлчета в ранчото и ги заровиха така, както Кейс и брат му в същото време заравяха труповете на Калпепърови в Спринг Кениън.

Въпреки че беше ранен в рамото, Морган настоя да остане и да помогне в неприятната задача, като обяви, че това е нещо, което отдавна е мечтал да направи. Дори Лола бе настояла да остане. Каза, че няма да повярва, че Аб е мъртъв, докато не сложи камъчета върху клепачите му и не хвърли пръст върху гроба му.

— Какво те бе прихванало, че реши да ходиш там? — попита Сара.

— Същото нещо, което беше прихванало Хънтър, когато отиде там. Същото, което беше прихванало и теб, когато изпрати Лола. Онази пътека е най-доброто място, откъдето може да се наблюдава Спринг Кениън. Или пък да се обстрелва.

— Не биваше да ходиш сам.

— Това е грешка, която втори път няма да допусна. — Конър неочаквано се засмя. — Но ми се ще да съм бил там, когато Лола е намерила Хънтър.

— Не го е намерила. Не точно. Намерила е един мъртъв Калпепър и се досетила, че сега на пътеката е или Морган, или Хънтър.

— Видях Морган чак когато застреля онзи еднорък бандит, който се прицелваше да ме застреля в гръб — каза Конър и поклати глава. — Най-бързото изваждане на пистолет, което съм виждал.

— Морган беше в каньона през цялата нощ, за да те пази.

— Много съм му задължен — каза просто Конър.

— Казах му да вземе всичките реали, които изсипах в каньона.

— Добре си направила.

Сара въздъхна още веднъж и докосна лицето на брат си така, сякаш още не можеше да повярва че е жив.

„Струваше си — помисли си тя — Всичко. Дори и това, което предстои.“

— Хей, добре ли си? — попита Конър и хвана сестра си за раменете.

— Просто съм… изморена — Тя се усмихна, но устните й бяха пребледнели. — Изведнъж се почувствах… изморена.

— Трябва да поспиш. Изглеждаш отпаднала.

„От това, което си спомням от майка, бременните жени се чувстват точно така — помисли си Сара. — И първите няколко месеца заспиваше веднага щом спрете да се движи.“

Но не каза на Конър, че носи детето на Кейс. Каза си, че е твърде рано, за да е сигурна, но това беше само част от истината. Последното нещо което искаше, беше да настрои брат си срещу мъжа, който сега притежаваше едната половина от ранчото „Лост Ривър“.

Конър не би разбрал защо Кейс няма да се ожени за нея, независимо от белезите, които миналото бе издълбало върху душата му.

Но Сара разбираше.

Беше го разбрала вчера, когато видя очите му, след като бяха правили любов. Страх, съжаление, гняв, някаква отдалеченост.

Очите на пленен ястреб. Любовта й не успокояваше Кейс, а само му причиняваше още по-голямо страдание.

Той беше излекувал страховете й, останали от миналото.

Но тя не можа да излекува неговите.

Може би краят на убийците на Емили ще му донесе малко спокойствие.

Не знаеше. Знаеше само, че времето й в ранчото „Лост Ривър“ почти беше изтекло. Дори и все още да притежаваше половината ранчо, не би могла да остане.

„Не ме изкушавай да ти направя бебе. Ще намразя и двама ни, ако това се случи.“

Можеше да понесе всичко, но не и това. Да бъде мразена от мъжа, когото обича. Не би могла да понесе.

— Сестричке? Може би е по-добре да легнеш.

Тя се насили да се усмихне и погледна брат си в очите.

— По-късно. Сега трябва да сложа яденето. А след това сигурно ще отида до Каньона на елените и ще погледам как летят ястребите.

„И ще искам с цялата си душа да мога да полетя с тях, в ръцете на Кейс.“

Но вместо да отиде при ястребите си, Сара изчака Конър да заспи. После тихо започна да събира дрехите си. Когато свърши, в дисагите все още имаше достатъчно място за няколко кюлчета сребро.

Когато вече приключваше, погледът й се спря на двете малки съединени кани, които Кейс откри в развалините. Тя вдигна фигурката и си спомни за малката чашка за чай, която Лола бе открила сред вещите на Кейс.

„О, Кейс — помисли си тя тъжно. — Ако се бяхме срещнали, преди Емили да умре, щеше ли да ме обичаш?“