Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Това не е тя — извика Кестър към Аб.

— Какво?

— Това не е тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти, глух кучи сине! — извика Кестър по-ясно. — Това горе не е тя!

Клоните на върбите се размърдаха. Конър ускори крачка.

Дулата на пушките отново се насочиха към тях.

— Ще трябва скоро да се размърдаме — промърмори Юг.

— Трябва да дадем на Конър всяка секунда, която можем.

— А ако Аб има далекоглед?

— Ще се превърне в още по-лесна мишена за Морган.

Очевидно Аб мислеше по същия начин. Клоните на върбите отново се размърдаха но не проблесна никакво стъкло.

— Ей, ти, там горе! — извика Аб. — Свали шапката си и разпусни косата си!

— На три — прошепна Кейс и бавно свали шапката си.

— По дяволите! — извика Аб.

— Едно — каза тихо Кейс.

— Не ти! — отново извика Аб. — Две.

— Другият!

— Тук съм — извика Сара. — Мен ли търсите?

Бандитите се обърнаха и погледнаха към южната стена на каньона. Косите на Сара горяха като малко слънце между развалините.

Но още по-привлекателни бяха излъсканите реали, които се изсипваха като сребърен водопад от отворените дисаги.

Хората на Муди се втурнаха към монетите.

Кейс и Ют се хвърлиха на земята грабвайки карабините си.

Конър скочи върху най-близкия бандит, сграбчи револвера му и започна да стреля.

Калпепърови също започнаха да стрелят от прикритието си.

От всички посоки захвърчаха куршуми. Първи умряха хората на Муди, застреляни в гръб от Калпепърови, преди още да са достигнали до блестящия сребърен водопад.

Куршумите засвистяха към източното било, когато Калпепърови обърнаха огъня към Ют и Кейс. Отломки от скалите засипваха двамата мъже, които пълзяха по корем, опитвайки се да намерят по-добро прикритие и по-добро място, откъдето да отвърнат на огъня.

— Проклятие — извика Ют и изплю прахоляка, насъбрал се в устата му. — Тези момчета са добри стрелци.

Обади се още една карабина. Изстрелите идваха равномерно.

— Хънтър — каза Кейс — Сигурно прикрива Конър. — Броейки изстрелите, Кейс се прилепи към земята.

Когато разбра, че брат му има само още няколко заредени патрона, той започна да стреля. И той като Хънтър стреляше бавно и методично, принуждавайки Калпепърови да се прикриват, докато Конър се оттегляше.

Чу се изстрел на пушка, после още един, също насочен към върбите, където се бяха скрили Аб и другите Калпепърови. След няколко мига пушката гръмна още два пъти.

Конър това и чакаше. Втурна се към храсталака и изчезна. Пушката отново изгърмя, принуждавайки Калпепърови да останат на мястото си.

— Това е моето момиче — ухили се Ют над дулото на пушката си. — Научил съм я как да зарежда бързо.

— Лола?

— Сара. Обзалагам се, че Калпепърови се молят за избавление.

— Ще го получат — по един или друг начин.

Ют се засмя и насочи пушката си към един храст, който помръдна.

— В ада ще имат доста работа днес — продължи той.

Кейс също бе видял движението. И двамата стреляха в храста.

Там повече не помръдна нищо.

Слънцето се издигна над ръба на платото, заливайки със светлината си каньона под тях.

Постепенно изстрелите замряха и настъпи тишина. Кейс сложи шапката си на дулото на пушката и я размаха.

Откъм върбите прозвучаха изстрели и шапката изчезна.

Карабини и пушки им отговориха със смъртоносен огън, който трая докато всички отново бяха принудени да презаредят. Откъм върбите не долетя отговор.

Тишината ставаше все по-осезаема. Напрежението растеше. Някъде отдолу прозвуча песен на чучулига. Кейс отговори. Морган също.

Във върбите нищо не помръдна.

Ют нададе пронизителния вик на ястреба. Откъм дъното на каньона, там, където се беше скрил Конър, долетя отговор. Още един подобен писък се чу откъм пътеката, където беше Лола.

Откъм развалините не дойде отговор.

— Сара! — извика Кейс.

— Сара! — изкрещя Конър.

Той излезе от прикритието си, викайки името на сестра си.

Откъм върбите проехтя изстрел.

Конър се препъна и падна в храстите. От развалините се чу писък, който беше всъщност името на Конър.

„Сара — помисли си Кейс. — Слава Богу“. Той беше първият, който стреля отново към върбите, но не беше последният. В продължение на доста време каньонът се огласяше от канонадата, докато острото изсвирване на Хънтър не раздра въздуха. Стрелбата спря.

Кейс започна отново да зарежда пушката си. Ют сведе карабината си с нежелание.

— Сигурен ли си, че свършиха? — попита старецът.