Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Не си ли спомняш името си? — попита тя с болезнено напрегнат глас.

— Не, не помня нищо освен…

— Освен какво? — окуражи го Амбър.

— Мрак. Хиляди черни сенки.

— Това ли е всичко?

Гъстите мигли на мъжа трепнаха за миг. Той разтърка зачервените си китки и впери поглед в тавана, дирейки нещо, видимо единствено за неговите очи. После произнесе бавно:

— Златна светлина… Един сладък глас, който ме зове да изляза от страшната нощ… Мирис на бор и лиственица…

Чифт лешникови очи, напръскани със сиви, зелени и сини точици, се взряха напрегнато в Амбър. Преди тя да разбере какво става, ръката му се стрелна с мълниеносна бързина и я сграбчи. Пръстите му се плъзнаха в косата й и стигнаха чак до тила й. Този път я държеше нежно, но и сега Амбър нямаше как да му избяга.

Тя и не искаше да бяга. Незнайно удоволствие изпълваше цялото й същество. Много пъти бе докосвала непознатия, но никога не беше докосвана от него. Усещането бе изумително приятно, макар да чувстваше, че този мъж е като бушуваща, непредвидима буря, която всеки момент може да излезе извън контрол.

Той бавно я привлече до себе си на леглото, зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх, вкусвайки аромата й. Амбър докосна с устни бузата му, сетне гърдите му, както бе свикнала да прави в дългите часове, в които се бе грижила за него.

— Ти си била — каза приглушено мъжът.

— Да.

— Познавам ли те?

— Ти знаеш най-добре — отвърна тя. — Познаваш ли ме?

— Мисля, че никога не съм виждал по-красиво момиче. Дори…

Дълбокият му глас заглъхна. Веждите му се сбърчиха.

— Какво има? — попита Амбър.

— Не мога да си спомня името й!

— Чие име?

— На най-красивото момиче, което бях виждал. Преди да видя теб.

Докато той изричаше тези думи, Амбър постави длани върху голите му рамене. Веднага видя замъгления образ на момиче с червена като огън коса и проницателни смарагдовозелени очи.

Образът избледня, преди непознатият да успее да намери име за изящното му лице. Той поклати глава и изруга гневно.

— Трябва ти време да се излекуваш — каза Амбър. — Паметта ти ще се върне.

Големите му ръце обхванаха раменете й. Силните му пръсти се впиха настоятелно в плътта й.

— Няма време! Аз трябва… трябва… по дяволите, не мога да си спомня!

В очите на Амбър набъбнаха сълзи. Болката на непознатия бе преминала и у нея. Той беше мъж, който не притежаваше нищо по-ценно от своята чест. И бе дал клетва, която трябваше да изпълни.

Но не помнеше пред кого се е заклел.

Нито пък самата клетва.

От гърдите й се изтръгна вик. Болката, страхът, яростта на този мъж бяха станали и нейни при допира й до него.

Натискът върху раменете й мигновено отслабна. Закачените му в битки ръце престанаха да се впиват в плътта й и вместо това започнаха да я галят.

— Прости ми — дрезгаво промълви той. — Не исках да ти причиня болка.

Пръстите му докоснаха с изненадваща нежност клепките й, за да поемат сълзите й. Стресната, Амбър отвори очи.

Лицето на мъжа беше съвсем близо до нейното. Въпреки собствените си тревога, той бе загрижен за нея. Виждаше това тъй ясно, както виждаше тъмните, гъсти мигли, обрамчващи лешниковите му очи.

— Ти не ми причини болка — каза тя. — Не е това, което си мислиш.

— Но ти плачеш.

— Това е твоята болка. Усещам я прекалено силно.

Тъмните му вежди се извиха нагоре. Пръстите му се плъзнаха съвсем лекичко по бузата й. Горещи сълзи опариха кожата му.

— Не плачи, нежна фейо.

Амбър се усмихна през сълзи.

— Не съм фея.

— Не ти вярвам. Само едно вълшебно създание би могло да ме измъкне от онзи ужасен мрак.

— Аз съм ученичка на Касандра Мъдрата.

— А, това обяснява нещата — поклати глава той. — Ти си вещица.

— Не е вярно! Аз просто съм една от Посветените.

— Не исках да те обидя. Аз обичам вещиците, които могат да лекуват.

— Наистина ли? — стреснато попита тя. — Много такива ли познаваш?

— Една. — Мъжът се намръщи. — Или бяха две?

При това поредно доказателство, че в съзнанието му не са останали никакви спомени, у него изригна нов прилив на ярост, заплашващ да го извади извън контрол.

— Опитай се да не се бориш срещу това — посъветва го Амбър. — Така нещата само се влошават, не усещаш ли?

— Трудно ми е да не се боря — процеди през зъби той. — Това умея най-добре!

— Откъде знаеш?

Мъжът застина неподвижно.

— Не знам — отвърна след малко той. — Но чувствам, че е вярно.

— Вярно е и това, че който се бори срещу себе си, не може да победи.