Елизабет Лоуел: Недокоснатата

Говореше се, че Доминик го е победил с помощта на своята друидска съпруга вещица.

Припомни си и лицето, което бе съзряла в съзнанието на Дънкан през плътното було на забравата — коса от пламък и очи с необичаен зелен цвят.

Друидски очи.

Мили боже, възможно ли е да е Доминик льо Сабр, заклетият враг на Ерик?

Амбър се взря в очите на Дънкан и се помъчи да ги определи като сиви, но не можеше. По-скоро зелени. Или сини. Или кафяви. Но не и сиви.

От устните й се отрони дълга въздишка. Молеше се да не се заблуждава.

— Къде си срещал тези мъже? — попита тя. — Или бяха жени?

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. За пореден път се убеждаваше, че не помни нищо.

— Не знам — каза намръщено той. — Но знам, че съм ги срещал.

Амбър отиде до него и постави длан върху свитата му дясна ръка.

— Как се казваха? — попита тихо тя.

Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.

Амбър усещаше и гнева, и отчаянието му. Но не виждаше никакви лица, никакви имена, нищо, способно да извика спомени.

— Приятели ли бяха или врагове?

— И двете — прегракнало отвърна Дънкан. — Но не… не съвсем. Ръката му се сви в тежък юмрук. Амбър се опита нежно да разтвори стиснатите му пръсти. Но той се отскубна от нея, стовари юмрука върху бедрото си и изръмжа:

— Проклятие! Що за нищожество съм станал! Да не мога да си спомня ни приятел, ни враг, ни свещени клетви!

Пареща болка прониза Амбър. Болка, която бе и негова, и нейна.

— Полагал ли си някога такива клетви? — попита едва чуто тя.

— Не знам! — почти изкрещя Дънкан.

— Успокой се, воине мой — промълви Амбър и го погали по косата и лицето, както бе правила безброй пъти в часовете, прекарани от него в прегръдките на странния, безпаметен сън.

Допирът й го накара да трепне. Сетне той се взря в тревожните й златисти очи, изпъшка и разтвори юмрци, оставяйки се на нежните й ласки.

— Спи, Дънкан. Усещам изтощението ти.

— Не — мрачно каза Дънкан.

— Трябва да си дадеш възможност да оздравееш.

— Не искам да се връщам в онзи черен мрак.

— Няма.

— А ако се върна?

— Аз ще те призова отново.

— Защо? — попита той. — Какво съм аз за теб?

Амбър се поколеба за миг, сетне на устните й се появи странна, горчива усмивка. Предсказанието на Касандра отекна в главата й като далечен гръм.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

И той беше дошъл.

Докоснала бе мъж без име и той бе откраднал сърцето й.

Не знаеше дали би могла да стори нещо, за да промени съдбата така, че от безразсъдната й постъпка да се роди и живот, не само смърт. Знаеше само едно, но го знаеше с абсолютна увереност, по-голяма и от увереността й, че слънцето изгрява всяка сутрин.

— Каквото и да стане — промълви тихо тя, — аз ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.

Дънкан присви очи, осъзнал, че Амбър току-що му бе дала обет, който за нея бе обвързващ досущ като рицарска клетва. Решимостта й да го брани на всяка цена от мрака, погълнал паметта му, го изпълни с внезапно спокойствие и го накара да се усмихне.

Тя бе толкова крехка и нежна — като шепа слънчева светлина, като дъхав бриз, като сладостна топлина.

— Да не би да си новата безмилостна Бодицея 2 2 Бодицея I в. от н.е. — легендарна кралица на бритите, предводителка на въстание срещу римската власт, при което били избити около 70 000 римляни. — бел.прев. , която води мъжете в битки? — пошегува се той.

Амбър се усмихна лекичко и поклати глава.

— Дори не съм хващала меч. Изглеждат ми огромни, груби неща.

— Феите не размахват мечове. Те имат други оръжия.

— Но аз не съм фея.

— Щом казваш. — Усмихнат, Дънкан плъзна ръка по дългите й, разпуснати коси. — Трябва да свикна с мисълта, че ти си моя, а аз — твой… — промърмори той.

Беше я разбрал погрешно, но Амбър не го поправи, защото сега допирът му беше някак странно различен и разпалваше в тялото й вълшебни, скрити огньове.

— Само ако ти го искаш — прошепна тя.

— Как съм могъл да забравя красиво, ефирно създание като теб?

— Не съм красива — възпротиви се Амбър.

— За мен си красива като зора след дълга зимна нощ.

И гласът, и погледът, и ласките му бяха напълно искрени. Той не й правеше комплимент. Беше казал самата истина.

Когато палецът му се плъзна по извивката на полуразтворените й устни, Амбър потръпна. Дънкан усети това и се усмихна, въпреки главоболието, върнало се с нова сила при разпалването на кръвта му. Усмивката му беше откровено мъжка, откровено триумфална, сякаш бе получил отговор на въпрос, който не бе посмял да зададе.