Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Другата му ръка се провря дълбоко в косите й, едновременно галеща и оковаваща. Странни усещания запламтяха в тялото на Амбър. Преди да успее да ги определи обаче, тя се озова върху гърдите на Дънкан, устните му се впиха в нейните, а езикът му се плъзна между тях.

Обзе я истински хаос от чувства, но над всички надделя изненадата и Амбър инстинктивно се отдръпна в опит да се освободи от здравата му прегръдка.

В първия момент Дънкан я притисна още по-силно. После бавно и неохотно разхлаби хватката си и откъсна устни от нея, но само толкова, колкото да може да говори.

— Ти каза, че си моя.

— Казах, че сме свързани.

— Да, мила. Точно това имах предвид. Свързване.

— Исках да кажа… исках да…

— Да?

Преди Амбър да успее да отговори, от пътеката пред къщата долетя възбуденият лай на глутница ловни хрътки. Нямаше нужда да поглежда навън, за да разбере кой е. Ерик беше дошъл да провери състоянието на непознатия, когото бе оставил на грижите й.

И щеше да се вбеси, щом видеше, че е пренебрегнала заповедта му и е развързала мъжа, който нямаше име.

Дънкан се надигна рязко от леглото и изпъшка — болката го бе ударила в челото като чук.

— Лягай обратно — припряно каза Амбър. — Това е Ерик.

Очите му се присвиха недоверчиво, но той все пак се подчини и се предаде на нежните й ръце, които го притискаха здраво към леглото.

Яростният лай и уплашените гъши крясъци, които долетяха откъм двора, подсказаха на Амбър, че хрътките на Ерик са открили птичарника й. В мига, в който тя отвори входната врата, кучкарят изсвири с рога си, за да усмири възбудените животни.

Най-младата, още необучена хрътка обаче не се подчини. Току-що беше съзряла един гъсок и доволна, че е открила лесна плячка, се спусна към него с победоносно ръмжене. Гъсокът изпъна дългата си шия, вирна глава, разпери крале и изсъска заплашително.

Но кучето продължаваше да се приближава.

— Ерик — извика Амбър, — спри го!

— Нека се научи.

— Но…

Дългокраката, рунтава хрътка се хвърли към гъсока. Той замахна светкавично с дясното си крило и кучето отхвръкна назад. Скимтейки от болка и изненада, то се надигна на крака и бързешком се върна при глутницата с подвита опашка.

Ерик се изсмя толкова гръмко, че уплаши сокола, кацнал на закрепената към седлото му пръчка. Сребърните звънчета, окачени на каишката му, зазвъняха стреснато. Соколът разпери изящните си криле и нададе остър, пронизителен писък.

В отговор Ерик изсвири също толкова пронизително. Птицата тутакси вдигна глава и отново изписка. Но този път писъкът беше различен, различен бе и отговорът на Ерик.

Соколът прибра крилете си и притихна.

Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.

— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.

— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.

Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.

— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.

— По-добре от твоята хрътка.

— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.

— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.

— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.

Амбър ококори очи.

— Нима? Откога, милорд?

Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.

— Той се пробуди — каза тя.

Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.

— Как се казва? — попита той.

— Не си спомня.

— Какво?

— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.

— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…

— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.

— Да не е омагьосан?

Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза: