Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Недокоснато.

И предсказанието няма да се сбъдне.

Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.

Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.

Събуди се чак когато в здрача навън отекна напевен вълчи вой. Първото, което усети, бе необичаен покой. Второто — странна топлина, която я обгръщаше като слънце. А третото — голото тяло на Дънкан, притиснато към нейното, и дясната му ръка, обхванала гръдта й.

Непознат огън запламтя в тялото й. По лицето й плъзна гореща червенина. Тя понечи да се измъкне от прегръдката на Дънкан, но той измърмори нещо насън и я притисна още по-плътно към себе си. Сладостното усещане, обзело цялото й същество, я накара да изстене тихичко от удоволствие.

Не! Точно това е докосването, което ни е забранено!

Божичко, но защо е толкова прекрасно?

Вълкът се обади отново, призовавайки събратята си на лов.

Амбър въздъхна и предпазливо се измъкна от леглото. Когато видя, че Дънкан се разбужда, тя побърза да го приспи с нежни милувки и тихи слова. Скоро той отново се отпусна и задиша равномерно и спокойно.

Амбър с облекчение се отдалечи от леглото. Трябваше да говори с Ерик и Касандра насаме. Така щеше да е много по-безопасно за Дънкан.

Тя наметна на раменете си мантия от зелена вълна и я закопча с голяма сребърна тока с форма на полумесец. Токата беше изпъстрена с древни руни, които придаваха на кованото сребро едновременно изящество и тежест. Когато Амбър отмести дървената греда от вратата и пристъпи навън, полумесецът засия в здрача, сякаш бе направен точно за това — да събира светлина и да озарява тъмните нощи.

Едва беше затворила вратата зад гърба си, когато по пътеката откъм гората се зададе Касандра. Идваше пеша, облечена в обичайната си алена рокля, украсена по ръбовете със сини и зелени шевици. В мрака обаче дрехата й изглеждаше почти черна.

Светлата й, почти безцветна коса, беше сплетена и прибрана под тънка червена кърпа. Самата кърпа бе пристегната около главата й с венче от усукани сребърни нишки. Роклята й имаше дълги, широко разкроени ръкави.

Въпреки че също като Амбър нямаше семейство, Касандра изглеждаше досущ като знатна лейди. По-стара и по-мъдра, тя бе отгледала Амбър като своя собствена дъщеря. Но сега не направи и опит да прегърне детето, което бе отхранила. Беше дошла в къщата като пратеничка на Стоун Ринг, а не като приятелка и учителка на Амбър.

Амбър усети, че кожата й настръхва от безпокойство.

— Къде е Ерик? — попита тя, като се огледа.

— Помолих го да дойде малко по-късно, за да се видя с теб.

Амбър се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях.

— Успешен ли беше денят за Дева Мариан? — поинтересува се тя.

— Много. А за теб?

— Аз не ходих на лов.

— Имах предвид задачата ти да научиш нещо повече за мъжа, когото Ерик е намерил в Каменния пръстен — меко каза Касандра.

Пронзващият й сив поглед се взря изпитателно в младата жена. Амбър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не трепне и да не избъбри, заеквайки, първото, което й мине през ума. Понякога мълчанието на Касандра можеше да бъде по-смущаващо и от предсказанията й.

— Не се е пробуждал от сутринта — каза тя, — а тогава се събуди само за няколко минути.

— Какви бяха първите му думи, когато се събуди?

Амбър сбърчи вежди в опит да си припомни.

— Попита ме коя съм — отвърна тя след малко.

— На какъв език?

— На нашия.

— С акцент?

— Без.

— Продължавай.

Амбър се чувстваше като ученичка, която не си е научила урока. Не знаеше отговорите на въпросите, а и да ги знаеше, се боеше да ги произнесе.

— Попита дали е пленен — каза тя.

— Така ли? Странен въпрос от устата на един приятел.

— Съвсем не е странен — отвърна Амбър. — Ерик беше завързал ръцете и краката му за леглото.

— М-мм — бе единствената реакция на Касандра.

Амбър не каза нищо повече.

— Не си много щедра на думи — отбеляза възрастната жена.

— Следвам твоите напътствия, Посветена — отговори смирено Амбър.

— Защо си толкова сдържана?

— Защо ме разпитваш, като че съм непознат, заловен да шпионира в крепостта?

Касандра въздъхна и й протегна ръка.

— Ела — каза тя. — Нека се поразходим в този час, в който не е нито ден, нито нощ.