Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Амбър въздъхна облекчено и погледна с надежда Ерик.

— Ще чакам две седмици и нито миг повече — заяви той. — Ако дотогава се разкрие, че твоят Дънкан е неприятел…

— Да? — прошепна тя.

Ерик сви рамене.

— Ще постъпя така, както бих постъпил с всеки разбойник, който се навърта край моите крепости. Ще го обеся на първото дърво.

Дънкан се извърна, привлечен от неочаквания, тих звук. При това движение новата долна туника се уви около тялото му и очерта мускулестите му контури в бял лен, примесен с тъмни сенки. Още докато се обръщаше, дясната му ръка се стрелна към левия хълбок и пръстите му се свиха, търсейки дръжката на липсващия меч.

Когато на прага на къщата се появи Амбър, ръката му се отпусна.

— Движиш се тихо като пеперуда — каза той.

— Денят е ужасен за пеперуди. Вали като из ведро.

Амбър изтръска водата от мантията си, свали я и я окачи да съхне на една закачалка. Отдолу имаше друга мантия, която тя бе преметнала през лакът, за да я запази суха. Когато се обърна отново към Дънкан, той вече обличаше горна туника. Ръбовете на скъпата зелена вълна бяха извезани със златни, червени панделки.

— Изглеждаш като тан — каза възхитено Амбър.

— Тановете имат мечове.

Тя се усмихна, въпреки страха, който не напускаше сърцето й, откакто бе говорила с Ерик преди четири дни. С всеки изминал ден Дънкан все по-недвусмислено доказваше воинското си минало, особено когато биваше изненадан.

И всеки изминал ден добавяше нова капка в морето на страха, растящ в гърдите на Амбър. Не смееше дори да си помисли какво ще стори Ерик, ако се окаже, че Дънкан е самият Шотландски дук, а не просто храбър рицар, дирещ достоен господар, комуто да служи.

„Ако се окаже неприятел… ще го обеся на първото дърво.“

— Тази туника по-удобна ли е от предишната? — попита тя с напрегнат глас.

Дънкан разпери ръце и раздвижи рамене, за да провери широчината на дрехата. И тази беше стегната, но много по-малко от първата туника, донесена му от Амбър — през нея едва бе успял да провре главата си, да не говорим, че изобщо не побра широката му гръд и здравите рамене.

— Доста по-удобна — отговори той. — Макар че при един бой едва ли ще остане здрава.

— Тук си сред приятели — бързо каза тя. — Няма нужда да се биеш.

За миг Дънкан остана безмълвен. Сетне се намръщи, сякаш търсеше в паметта си бързо отлетял спомен.

— Надявам се да си права. Само че продължавам да чувствам, че…

Амбър го гледаше напрегнато. Сърцето й се беше качило в гърлото.

Дънкан изруга полугласно и се отказа да рови в сенките на спомените си, които го предизвикваха и му се присмиваха, побягвайки още в мига, когато посегнеше към тях.

— Нещо не е наред — каза ядосано той. — Аз не съм на мястото си. Уверен съм в това, както съм уверен, че дишам.

— Минаха само няколко дни, откакто се свести. Трябва ти време, за да оздравееш.

— Време. Време! По дяволите, нямам време да се мотая като валет, който чака господаря му да се пробуди след разгулна нощ. Трябва…

Гласът му секна като отсечен с меч. Не знаеше какво „трябва“ да направи.

Лисица да гризеше вътрешностите му, нямаше да се чувства толкова зле.

Той удари с юмрук в дланта си и обърна гръб на Амбър. Не каза нищо повече, но яростта струеше от него като топлина от запален огън.

Когато Амбър се приближи и застана зад него, свежият й аромат накара ноздрите му да потрепнат.

— Успокой се, Дънкан.

Една топла, нежна ръка погали стиснатия му юмрук. Дънкан трепна изненадано. Откакто бе откраднал от нея онази единствена целувка, Амбър много внимаваше да не го докосва. Точно както самият той внимаваше да не я докосва повече.

Казваше си, че е толкова предпазлив, защото няма как да разбере каква му е била Амбър в миналото, нито каква ще му бъде за в бъдеще. Напълно бе възможно дори да са били любовници, които дългът към различни господари е принудил да се разделят.

Но в мига, в който почувства сладостта на мимолетната й ласка, той разбра истинската причина, поради която не я бе докосвал. Никоя друга жена не беше извиквала у него такъв вопъл от страст и копнеж.

Страстта Дънкан можеше да разбере — беше здрав мъж, а до него имаше младо момиче, което само с аромата си караше кръвта му да кипи. Но огненият копнеж да я прегърне и да бъде прегърнат от нея бе за него съвсем нов и неочакван — досущ като загубата на паметта.

Изненадата, с която неизменно посрещаше силата на реакцията си спрямо Амбър, го увери със сигурност, че подобна страст не е изпитвал към никоя друга жена. Точно както начинът, по който постоянно посягаше за меча си, го караше да вярва, че е носил меч в своето незапомнено минало.