Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Амбър се ококори. Касандра рядко посягаше да докосне някого, особено пък нея, на която докосването винаги причиняваше дискомфорт, а често и болка.

С изключение на докосването на странника. То й причиняваше неземна наслада.

— Касандра? — прошепна тя. — Защо?

— Изглеждаш ми уплашена, дъще. Докосни ме и ще разбереш, че аз не съм сред враговете ти.

Амбър колебливо допря пръсти до ръката на другата жена. Както винаги от нея струеше дълбока обич и мъдър, остър ум.

— Искам само да бъдеш щастлива, Амбър.

Искреността в думите й потече към Амбър като бистра, сияйна река.

Момичето се усмихна горчиво и отпусна ръка. Съмняваше се дали Касандра знае какво щастие й носеше допира до Дънкан.

А дори да знаеше, едва ли щеше да пожелае на своята възпитаница такова щастие.

Когато мъдрата жена се обърна и бавно се отправи към обляната в лунна светлина морава зад къщата, Амбър я последва и тръгна до нея.

— Разкажи ми за мъжа, когото си решила да наричаш Дънкан — каза Касандра.

Думите й бяха меки като самия здрач, но зад тях се криеше строга заповед.

— Какъвто и да е бил, преди да се появи в Каменния пръстен — отвърна Амбър — в момента не знае нищо.

— А ти какво знаеш за него?

— По тялото му има следи от битки.

— Тъмен воин…

— Да — прошепна Амбър. — Дънкан.

— Значи навярно е жесток.

— Не.

— Откъде си толкова сигурна? Един вързан мъж не може да стори нищо повече от това да се опита да се освободи — било със сила, било с хитрост.

— Аз срязах въжетата.

Касандра нададе тихо възклицание и се прекръсти.

— Защо?

— Знаех, че няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде? — Още докато задаваше въпроса, Касандра се досети за отговора и го зачака със страх.

— Както обикновено. Докоснах го.

Сплела ръце, Касандра се олюля като върба, подухната от вятър.

— Когато той дойде при теб — попита тя с напрегнат глас, — вечер ли беше?

— Да — отвърна Амбър.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

— Полудяла ли си? — извика Касандра ужасено. — Да не би да си забравила? Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща. Забранена.

— Ерик поиска да докосна непознатия.

— Трябваше да откажеш.

— Отказах. Но тогава Ерик изтъкна, че не съществува човек на неговата възраст, който да няма име. Затова предсказанието няма да…

— Не се опитвай да учиш един сокол да лети — сърдито я прекъсна Касандра. — Знаеше ли мъжът името си, когато се пробуди?

— Не, но това може да се промени всеки момент.

— Пресвета Богородице, отгледала съм една безразсъдна глупачка!

Амбър искаше да се защити, но не можа да измисли какво да каже. Когато не беше до Дънкан, безразсъдството на поведението й я ужасяваше.

Ала беше ли до него, всякакво друго поведение бе невъзможно.

Двете жени се обърнаха като по команда, за да се върнат в къщата. И като по команда се заковаха на място.

На няколко крачки пред тях стоеше Ерик.

— Гордееш ли се с постъпката си? — кисело го попита Касандра.

— Добра вечер и на теб — каза той. — Какво съм сторил, та да бъда тъй жестоко пронизан от острия език на една Посветена?

— Амбър е докоснала мъж без име, който е дошъл при нея обгърнат в мрачни сенки. Донесен, би трябвало да добавя, от един млад титан, в чиято глава има толкова мозък, колкото има и у една каменна стена!

— А какво трябваше да направя? Да го изкормя като пъстърва за осоляване?

— Можеше да изчакаш аз да…

— Не вие управлявате Стоун Ринг, мадам — прекъсна я хладно Ерик. — Управлявам го аз.

— За съжаление — измърмори Касандра с печална усмивка.

Ерик изсумтя сърдито.

— Уважавам мъдростта ти, Касандра, но вече не съм твой ученик, та да ми даваш нареждания като на валет.

— Така е. И така трябва да бъде.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение — каза Ерик, после добави с усмивка. — Тъй като е невъзможно да върнем назад вече стореното, какво предлагаш да правим оттук насетне?

— Да се опитаме да наклоним везните на съдбата така, че да донесе живот вместо смърт.

Той сви рамене.

— Смъртта винаги следва живота. Това е напълно естествено.

— Напълно естествено е моите предсказания да се сбъдват.

— И така да е, в случая не са изпълнени всички части на предсказанието — изтъкна Ерик.

— Той е дошъл при нея, обгър…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо той. — Но нито сърцето, нито тялото и душата й са негови.

— Не знам за душата и тялото — тросна се Касандра, — но сърцето й вече му принадлежи.