Елизабет Лоуел: Недокоснатата

Амбър протегна отново ръка към него, като си заповяда да не обърне внимание на удоволствието от допира — така, както обикновено напрягаше воля, за да не обръща внимание на болката. Късайки едно по едно цветчетата на неземната наслада, тя затърси спомените на мъжа пред себе си.

Но нямаше никакви спомени. Само слаба, едва доловима светлина, която чезнеше с всеки изминал миг.

Този мъж беше като току-що роден.

— Не усещам никакво зло да го дълбае отвътре — каза накрая Амбър. — Сякаш докосвам бебе.

Ерик изсумтя.

— Бебе? Бог да ме убие, ако това не е най-голямото бебе, което съм виждал!

Амбър отдръпна ръка.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той.

Тя сплете пръсти и ги стисна толкова силно, че едва не извика от болка. Не искаше да споделя страховете си с Ерик, но въпросите му се доближаваха все повече до сърцевината на тези страхове, които продължаваха да я измъчват, колкото и да ги пъдеше.

Велик воин, смъртен враг и любим ведно.

— Не! Не знам кой е той! Знам само, че е мъж без име, който е невероятно уверен в мощта и бойната си сръчност.

— Обикновено ти задаваш въпрос, човекът, когото докосвам отговаря, а чрез допира до него аз разбирам дали е казал истината — бавно произнесе Амбър. — Този път беше… различно.

Ерик премести поглед от непознатия към момичето, което в момента му се струваше също толкова непознато.

— Добре ли си? — меко попита той.

Тя се сепна.

— Да.

— Изглеждаш замаяна.

Трудно й беше да се усмихне, но Амбър успя.

— От докосването е — каза тя.

— Съжалявам.

— Няма защо. Каквито и изпитания да ни праща бог, винаги можем да ги понесем.

— Или да умрем при опита да го сторим — сухо добави Ерик. Усмивката на Амбър се стопи. Думите на предсказанието отекнаха в съзнанието й още веднъж. И смърт ще долети.

Мирис на ароматни смоли изпълваше въздуха в къщата на Амбър. Над леглото бяха запалени свещи, които хвърляха трепкаща златна светлина върху мъжа без име. Мъжът, който лежеше в плен на един сън без сънища.

Амбър беше сигурна, че той не сънува, защото вече от два дни непрекъснато втриваше целебни мехлеми в тялото му и не бе усетила нищо ново при допира до него. Удоволствието да го докосва също не се бе променило. Беше все така силно, както първия път.

Докато разтриваше непознатия, Амбър постоянно му говореше с надеждата думите й да достигнат до него заедно с топлината на ръцете й и с пречистващата, лечебна сила на ароматните смоли и кехлибара.

— Мой тъмен воине — прошепна за кой ли път тя, — как се появи в Каменния пръстен?

Пръстите й обтриха силната му ръка, после другата, плъзгайки се по мускулите, стегнати и мощни дори в съня. Намазани с мехлема, тъмните косъмчета по ръцете му заблестяха на светлината на свещите. Щом погледът й попадна на здравите въжета, с които бе привързан към леглото, Амбър сбъчи чело и ги докосна с въздишка, без обаче да ги развърже.

Ерик бе настоял непознатият да бъде вързан — иначе щял да прати някой от своите валета да бди денонощно над Амбър. И тя бе предпочела въжетата. Рано или късно мъжът щеше да се събуди. Никой освен нея не биваше да разбере, ако се окажеше, че опасенията й са основателни.

Не знаеше какво ще прави тогава. Отказваше да мисли за този проблем, защото той нямаше решение.

Враг и любим ведно.

— Пеша ли дойде? — промълви тя. — Сам ли беше?

Единственият отговор на непознатия бе ритмичното надигане и спускане на широката му гръд.

— Какви са очите ти? Сиви като леда и зимата, като очите на Доминик льо Сабр? Или по-тъмни, каквито, казват, били очите на Шотландския дук? Или си някой трети, незнаен рицар, който се връща от сарацинските земи, преизпълнен с увереност в собствената си сила?

Дълбокото, равномерно дишане на мъжа не се променяше.

— Моля се да си непознат — прошепна Амбър.

Сетне въздъхна и продължи да гали гърдите му. Допирът до тях я изпълваше с любопитство и удоволствие. Харесваше й да глади с длан гъстите тъмни косъмчета по тях, да усеща меката им ласка по кожата си.

— Нарочно ли свали дрехите си? За да можеш да преминеш през свещения пръстен и да поспиш спокойно под самодивското дърво?

От устните на мъжа се отрони тих, едва доловим звук.

— Да! — възбудено възкликна Амбър. — Точно така, воине мой. Ела при златната светлина. Излез от мрачните сенки.

Макар да не получи отговор, тя беше окрилена. Непознатият бе започнал полека лека да се пробужда от странния си сън. И ласките й му бяха приятни — нямаше нужда от думи, за да почувства това.