Елизабет Лоуел: Недокоснатата

И в хиляди мрачни сенки.

— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?

— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.

Амбър се взря в непознатия, дирейки отговор в руните на лицето му. Но видя само онова, което вече знаеше — едно силно, сурово, много мъжествено лице.

Лице, което я привличаше така, както я привличаше единствено кехлибарът.

Искаше да вдъхне дъха му, да усети неповторимия му аромат, да попие топлината му. Искаше да опознае този мъж, да се наслади на неговата мъжка сила.

Искаше да го докосне.

Амбър се сепна. Тя, Недокосваната, искаше да докосне един непознат. Въпреки болката.

— Цъфнало ли беше самодивското дърво? — попита Ерик.

Амбър го погледна слисано.

— Не е цъфтяло от хиляда години — отвърна тя. — Защо ще му е да дарява с благословията си точно този непознат?

Вместо отговор Ерик зададе нов въпрос.

— Какво друго видя в камъка?

— Нищо.

— Кой казваше нещо за изтръгване на пера? — измърмори той. — Добре тогава. Какво почувства?

— Почувствах, че…

Ерик мълчеше очаквателно. И напразно.

— По дяволите! Кажи ми! — изръмжа той.

— Не мога да го опиша с думи. Беше особено чувство, сякаш…

— Сякаш?

— Сякаш съм застанала на ръба на висока скала и трябва само да разперя криле, за да полетя.

Ерик се усмихна, обзет едновременно от спомени и предчувствия.

— Приятно усещане — отбеляза меко той.

— Само за онези, които имат криле — възрази Амбър. — Аз нямам. За мен това означава само едно дълго падане с тежко приземяване.

Смехът на Ерик отекна в малката къщичка.

— Ах, малката ми — каза той, — ако не знаех, че ще те заболи, щях да те грабна и да те завъртя в прегръдките си като дете.

Тя се усмихна.

— Ти си чудесен приятел. Хайде, отнеси този човек в леглото ми. Ще остане там, докато дойде Касандра да се погрижи за него.

Вместо да се подчини, Ерик само я изгледа изпод вежди.

— Не бих искала да уморя от студ човек, способен да преминава през свещените камъни — обясни Амбър.

— Може би. Аз самият обаче с удоволствие щях да наредя да бъде убит, ако не беше гост в твоя дом. И в леглото ти.

Тя го погледна слисано.

Усмивката му беше студена като вятъра, който вилнееше край къщата.

— Защо ще осъждаш на смърт един непознат, открит в безсъзнание сред свещената гора? — попита Амбър.

— Подозирам, че той е някой от рицарите на Дънкан от Максуел, които шпионират из нашите земи.

— Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг?

— Да — горчиво отговори Ерик. — Но Дънкан вече не е враг на Доминик. С опрян в гърлото меч Шотландския чук се е заклел във вярност на Доминик.

Амбър извърна поглед. Нямаше нужда да го докосва, за да усети кипящата в гърдите му ярост, макар и овладяна. Дънкан от Максуел, Шотландския чук, беше незаконороден син и не притежаваше никаква земя. Първото нямаше как да се промени, но ето че Доминик льо Сабр бе дал на Дънкан крепостта Стоун Ринг, заедно с принадлежащите й земи.

А Стоун Ринг беше част от владенията на Ерик.

Безброй битки с разбойници, незаконни синове и амбициозни братовчеди бе водил Ерик, за да си извоюва властта над многобройните имения на лорд Робърт в Спорните земи. Нямаше съмнение, че сега отново ще му се наложи да воюва. Само силен владетел можеше да управлява в Спорните земи.

— С какви дрехи беше облечен, когато го намери? — попита Амбър.

— Намерих го така, както го донесох. Гол.

— Тогава той не е рицар.

— Не всички рицари се върнаха от сарацинските земи със злато и скъпоценни камъни.

— Да, но дори най-бедният рицар има броня, оръжие, кон, дрехи — възпротиви се тя. — Нещо.

— Той има нещо.

— Какво?

— Медальонът. Познат ли ти е?

Амбър поклати глава и косата й запламтя като слънце.

— Не си ли виждала или поне чувала нещо за него? — настоя Ерик.

— Не.

От устните му се откъснаха шумна въздишка и приглушено проклятие.

— Може би Касандра знае? — предположи тя.

— Съмнявам се.

Въпреки веселия огън стаята внезапно се стори на Амбър ужасно студена. Имаше чувството, че е попаднала в капан, чиито хищни, но едновременно с това нежни челюсти се затягат все по-здраво около нея.

Не за пръв път Ерик идваше при нея, за да узнае истината за някой, който или не може, или не иска да я произнесе сам. И Амбър се добираше до тази истина доколкото и както можеше.