Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Дори чрез докосване.

Понасяше болката от тези докосвания в знак на благодарност към сина на великия лорд, който винага се бе държал толкова добре с нея. Досега никога не се бе страхувала да докосва някого.

А сега се страхуваше.

Предсказанието, произнесено при раждането й, трептеше във въздуха като току-що отпусната тетива… и Амбър се боеше от смъртта, изстреляна на върха на невидимата, летяща стрела.

Ала в същото време копнежът да докосне непознатия се разгаряше все по-силно в гърдите й, притискаше я, задушаваше я. Искаше да го опознае. Изведнъж това бе станало по-важно дори от копнежа й да узнае истинското си име, истината за изгубените си родители и за скритото си наследство.

Точно това непреодолимо желание я плашеше най-много. Непознатият я викаше в своето безмълвие, призоваваше я с нямата си песен, омагьосваше я.

— Касандра знае повече и от двама ни взети заедно — решително заяви тя. — Трябва да я изчакаме.

— Когато си се родила, Касандра те е нарекла Амбър 1 1 Амбър amber — англ. — кехлибар. . Мислиш ли, че е било случайно?

— Не — прошепна Амбър.

— Ти си рожба на кехлибара. Касандра е разбрала това веднага.

Тя извърна глава, за да избяга от изпитателния му поглед.

— Ще отречеш ли, че този непознат носи твоя знак? — настоя Ерик.

Амбър не каза нищо.

— По дяволите — измърмори той. — Защо си толкова опърничава?

— По дяволите, защо си толкова глупав!

Ерик я зяпна, стреснат от този изблик на необичаен гняв.

— Знаеш ли името на този мъж? — попита тя.

— Ако го знаех, нямаше да…

— Нима си забравил предсказанието на Касандра? — прекъсна го Амбър.

— Кое от всичките? — сопна се той. — Предсказанията се сипят от устата на Касандра като дъбови листа, докоснати от ледената целувка на зимата.

— Говориш като човек, който никога не вижда по-далеч от носа си.

— Майсторът на мечове винаги е хвалил набитото ми и зорко око — възпротиви се Ерик с усмивка.

Тя въздъхна отчаяно.

— Да спори човек с теб е все едно да се сражава със сенки.

— Това Касандра го споменаваше по-често даже от хвърлянето на бисерите на свинете. Бисерите на нейната мъдрост, естествено. Свинята съм аз.

Този път обаче Амбър не се полъга по шегите му.

— Чуй ме — каза разпалено тя. — Чуй какво е казала Касандра в деня на моето раждане.

— Чувал съм какво…

Но Амбър вече говореше. Думите валяха от устните й, повтаряйки предсказанието, което се бе родило заедно с нея и бе хвърлило тежката си сянка над целия й живот.

„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що блян е, но и неизбежна смърт.

Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща.

Забранена.“

Ерик погледна замислено непознатия, после момичето, което наистина беше като слънчева светлина, затворена в кехлибар — ярко злато, обгърнато от едничка мрачна истина: и най-лекият допир можеше да й причини непоносима болка.

Но трябваше да я помоли да докосне този мъж. Нямаше друг избор.

— Съжалявам — каза той, — но ако шпионите на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук се навъртат из земите на Стоун Ринг, аз трябва да го знам.

Амбър кимна бавно.

— Но преди всичко трябва да знам къде е самият Шотландски дук — продължи Ерик. — Дънкан от Максуел е заплаха за владенията на лорд Робърт в Спорните земи. Колкото по-скоро умре, толкова по-добре.

Амбър кимна отново, но не направи и плах опит да докосне мъжа, проснат в несвяст в нозете й.

— Не съществува човек на неговата възраст, който да няма някакво име — зае се да я успокоява Ерик. — Дори робите, слугите и най-бедните васали имат имена. Глупаво е да се боиш от предсказанието на Касандра.

Медальонът в шепата на Амбър пламтеше като огън. Тя се взря в него, но не видя нищо повече от онова, което вече бе видяла. Свещен каменен кръг. Свещено самодивско дърво.

Мрачни сенки.

— Добре — прошепна Амбър.

Като стисна зъби в очакване на болката, тя коленичи до огъня и положи длан върху бузата на непознатия.

Насладата бе толкова силна и внезапна, че Амбър извика и дръпна ръка. После се опомни и бавно протегна отново длан към непознатия мъж.

Ерик несъзнателно пристъпи напред, за да я предпази от болката. Сетне обаче се овладя и се спря, вперил поглед в нея със здраво стиснати устни. Не искаше да причинява на Амбър всичко това, но още по-малко искаше да убива някого ненужно.