Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Ала все така не откриваше у него спомени. Никакви образи, никакви имена, никакви лица.

— Какво криеш, мой тъмен воине? — прошепна Амбър. — И защо?

Върху челото му беше паднал кичур тъмна, леко чуплива коса. Тя нежно я приглади назад.

— От каквото и да се боиш, трябва скоро да се събудиш. Иначе ще потънеш завинаги в мрака на смъртта.

Непознатият не издаваше и звук. Може би преди малко си бе въобразила.

Амбър вдигна глава и погледна купичката за благоухания, закачена на стената като свещник. Златистият камък с форма на сълза почти се беше изпарил. Тя постави до него ново късче от скъпоценните си запаси от целебен кехлибар. След миг от него се извиси тънка струйка ароматен дим.

Тялото на мъжа трепна, но нищо повече. Амбър вече започваше да се бои, че той никога няма да се събуди. Това се случваше твърде често с хората, ударени от конска подкова, с камък или с меч. Потъваха в дълбок сън. И не се събуждаха никога повече.

С него не може да стане така. Той е мой!

Силата на обзелата я тревога я изуми. Тя се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. По някое време забеляза тънки снопове светлина през спуснатите кепенци — утрото настъпваше. Петлите навън закукуригаха победоносно, възвестявайки смъртта на нощта.

Амбър надникна през цепнатината между два от кепенците. Есенната буря, поразила непознатия, беше преминала. След нея всичко наоколо изглеждаше като ново, цялата земя сияеше, окъпана в роса и пълна с надежди.

В обикновен ден Амбър вече щеше да е станала и да е отишла в градината, за да се погрижи за билките, които отглеждаше за себе си и за Касандра. Или щеше да е тръгнала към зъберите, за да провери дали са пристигнали ятата диви гъски, които първи донасяха вестта за приближаващата зима.

Но днешният ден не беше обикновен. Животът й бе престанал да бъде обикновен от мига, в който бе докоснала един мъж без име и бе открила, че е родена да му принадлежи.

Тя отиде до леглото и лекичко докосна с пръсти бузата му. Той продължаваше да спи непробудно.

Но вече не толкова дълбоко, струва ми се. Нещо става. Петлите вън бяха престанали да кукуригат, което й подсказа, че слънцето вече се е вдигнало над хоризонта.

— Ако се събудиш, сигурно ще се уплашиш до смърт от вида ми. Навярно изглеждам грозна като попарена от слана градина — промълви Амбър и побърза да приготви леген с топла вода и ароматен боров сапун. След като се изми, тя обу чифт яркочервени чорапи, облече чиста ленена риза и надяна върху нея рокля от дебела, но мека вълна.

Роклята също беше подарък от лорд Робърт чрез сина му Ерик, в знак на благодарност за сушените билки, които им даваше Амбър. Златната бродерия около деколтето изпъкваше ярко на фона на индиговосинята вълна. Жълти ивици лен обточваха дългите, свободно падащи ръкави и долния ръб на роклята. Меката дреха прилепваше плътно към тялото й, очертавайки извивките на гърдите, талията и хълбоците. Амбър прихвана краищата на широките ръкави и ги завърза с панделки около китките си, за да не й пречат. Сетне сложи на кръста си широк колан от тройно преплетени, боядисани в златисто кожени ивици, и закопча токата отпред. В края на всяка от шестте ивици сияеха матови късове кехлибар. На колана бе закачена и ножница от позлатена кожа. В нея лежеше сребърна кама, на чиято дръжка като око блестеше друг къс кехлибар с кървавочервен цвят.

Като грабна един гребен, изработен от самодивско дърво и инкрустиран с оранжев кехлибар, тя се спусна към леглото, където лежеше непознатият. Едно леко докосване й бе достатъчно да разбере, че той все още плува като пъстърва в реката на съня. И че като пъстърва се стреми да се издигне към мамещата светлина на слънцето.

Амбър го разтърси лекичко. В отговор мъжът само измърмори нещо неразбираемо. Тогава тя се изправи и се зае да разресва дългите си златни коси, без да откъсва загрижения си поглед от него.

— С всеки удар на сърцето си ти се приближаваш все повече до слънчевата светлина. Моля те, събуди се и ми кажи как се казваш.

Той завъртя неспокойно глава. Ръката му потрепна. Обнадеждена, Амбър го докосна, но не откри нищо ново.

Безпокойството му се предаде и на нея. Тя закрачи нервно из стаята, решейки косата си. Накрая не издържа и открехна кепенциге на прозореца до леглото, за да надникне навън. По пътеката, която се виеше от крепостта Стоун Ринг към уединената й къщичка, не се задаваше никой.

Амбър открехна прозореца още мъничко и започна да сплита косите си, без да обръща внимание на студения въздух, нахлуващ в стаята. Пръстите й се бяха вдървили от нетърпение и тревога. Гребенът се изплъзна от ръката й и падна на рогозката до леглото. Ядосана, тя затвори прозореца и измърмори на себе си: