Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Ама че ужасна коса имам.

Когато се наведе да вдигне гребена, косите и се спуснаха върху завързаната дясна ръка на непознатия и тозчас бяха сграбчени здраво от дългите му, силни пръсти.

Амбър замръзна на място, сетне бавно вдигна поглед към пронизващите лешникови очи, които бяха на сантиметри от нейните.

Не са сиви. Слава богу, не са сивите очи на Доминик лъо Сабр! Не съм отдала сърцето си на мъж, който е вече женен.

— Коя си ти? — попита мъжът. Имаше дълбок глас.

— Ти се свести! Спиш от два дни и вече се боях, че…

— Два дни? — прекъсна я невярващо той.

— Не помниш ли? — меко попита Амбър, като погали ръката, чиито пръсти бяха вплетени в косите й. — Имаше буря.

И зачака с надежда отговора му.

— Не помня нищо — каза непознатият.

Амбър не се съмняваше, че казва истината. Единственото, което чувстваше от допира си до него, бе дълбокото му объркване.

— Не… помня… нищо! — яростно повтори той. — Проклятие, какво е станало с мен?

В гласа му се долавяха едновременно уплаха и обърканост. Опита се да се надигне, но тутакси разбра, че и ръцете, и краката му са завързани. Можеше да мърда пръстите и главата си, но нищо повече. Слисан, той пусна косата на Амбър и яростно задърпа въжетата, стягащи дясната му ръка.

Ръката, предназначена да държи меч.

— Всичко е наред — каза Амбър, като протегна ръка към него.

— Защо съм вързан? Пленник ли съм?

— Не, просто…

— Какво, за бога, става тук?!

Амбър докосна стиснатата му ръка. Усети гнева му от това, че е вързан, тревогата му от липсата на спомени, страха от собствената му безпомощност. Не усети обаче никакво желание да я нарани.

— Не ти мисля злото — увери го меко тя. — Ти беше болен и в несвяст.

Все едно че говореше на вятъра. С напрегнати до пръсване мускули мъжът продължаваше да се мъчи да скъса въжетата. Дървената рамка на леглото заскърца, въжетата се впиха в плътта му, но не поддадоха.

От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене. Тялото му се изопна рязко нагоре и завивките се свлякоха на пода. Под врязаните в ръцете му въжета избликна кръв. Но той не спираше.

— Не! — извика Амбър. — Спри!

Хвърли се върху тялото му и се вкопчи в него, за да го укроти както се укротява необуздан жребец, да не му позволи да се нарани повече.

Покрит от нежното й, уханно женско тяло и от тежкия водопад на златните й коси, мъжът се сепна и за миг спря да се дърпа.

Амбър не се нуждаеше от повече време. Едно бързо докосване с устни до голата му гръд го накара да застине неподвижно, вкаменен от изненада. Тогава тя допря пръсти до неговите устни, за да го накара да замълчи.

— Лежи мирен, мой тъмен воине. Аз ще те освободя.

Мощна тръпка разтърси тялото му. Усещаше чак в главата си болезнено силния пулс на сърцето си. С неимоверно усилие на волята той овладя порива си да се задърпа отново.

Допирът на ръцете на Амбър до голата му кожа го накара да потръпне още веднъж. Същото му причини и копринената ласка на косите й по слабините му. Сърцето му заби още по-яростно.

Тогава видя старинната сребърна кама, която тя бе извадила от колана си.

— Не! — прегракнало възкликна той. Но веднага осъзна, че камата е предназначена за въжетата, а не за него, и се отпусна с въздишка върху леглото. Когато огънят в кръвта му стихна, замря и болката в главата му.

— Съжалявам, че се наложи да те вържем — каза Амбър, като вдигна поглед и се усмихна окуражително. — Ти не беше ти.

Каквото и да означава това.

— Никой не знаеше какво ще направиш, когато се пробудиш — добави тя.

Мъжът въздъхна дълбоко, когато дясната му ръка беше освободена. Скоро и другите въжета бяха срязани от острата кама. Преди още потта, избила по тялото му от яростната борба, да е засъхнала, той беше свободен.

— Съжалявам — повтори Амбър. — Ерик настоя да те вържем заради моята безопасност. Но аз знам, че ти няма да ми сториш зло.

Вместо отговор непознатият само поклати глава и за няколко мига застина неподвижно, вперил поглед в Амбър. Опитваше се да проумее какво е станало с него.

Единственото, което разбра обаче бе че колкото по-малко се движи, толкова по-малко го боли главата.

— Болен? — попита накрая той. — Болен ли бях?

Амбър кимна.

— Каква е тази болест, която отнема на човека всички спомени, всичко… даже собственото му име?

Ледена тръпка прониза Амбър. С треперещи ръце тя прибра камата в ножницата.

Не може Касандра да е имала предвид това. Не съм безразсъдна. Не съм глупачка. Той не може да е без име. Но беше.