Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Саймън погледна страха по лицата на хората от Блакторн. Те знаеха. Знаеха, че отново ги е застигнала беда.

— Не — отвърна той. — Мисля, че я няма. Дано бог прати подлата й душа в…

С един поглед Доминик прекъсна проклятието му. Едит местеше напрегнато поглед от единия на другия.

— Не губете време, милорд — каза припряно тя. — Вярно е, че кобилата на лейди Маргарет е стара, но най-вероятно Дънкан ще я чака някъде на пътя с по-добър кон.

Доминик й хвърли убийствен поглед, после се обърна към ездачите зад себе си и изстреля няколко резки, кратки заповеди. Мъжете побързаха да се подчинят, без да се осмелят да го погледнат в очите. Никога не го бяха виждали толкова разярен, дори когато го бяха измъкнали от руините на султанския палат с тяло, покрито с дълбоки, кървящи рани.

След броени мигове от кучкарника изскочи Скокливка. Показаха й следите на кобилата на Мег и тя незабавно се втурна напред. Саймън и Доминик я последваха в галоп. Другите рицари останаха в крепостта и се заеха да изпълняват заповедите на своя господар.

Не след дълго Скокливка стигна до стръмния горски склон и откри мястото, където следите на кобилата се смесваха с дирите на други коне. Доминик и Саймън спряха запъхтените си жребци и зачакаха в напрегнато мълчание. Когато Скокливка надуши следата на кобилата, която водеше към гората, те пришпориха отново конете си и препуснаха стремглаво през дърветата.

— Виждам я! — извика Саймън, като подкара жребеца си още по-бързо.

Доминик не го последва. И той бе видял кобилата. Но бе видял и друго — че ездачката й я няма. Едит се беше оказала права.

Някой бе чакал Мег в гората с по-добър кон.

Като полагаше отчаяни усилия да овладее свирепата си ярост, Доминик се обърна и погледна назад към пътя, изровен от множество конски следи. Нямаше как да се разбере кой от всички тези коне язди Мег в момента. Но нямаше и нужда. Този път водеше към едно-единствено място — новото имение на Дънкан от Максуел.

Кобилата тръгна към Доминик. Звън на златни звънчета съпровождаше всяка нейна стъпка. Доминик трепна, спусна се към нея и сграбчи юздите й. На седлото бе завързан навит на руло пергамент, на който имаше бележка, написана с красив свещенически почерк.

Доминик я прочете за секунда и вдигна поглед. Дъхът на Саймън секна. Нямаше нужда да е кой знае колко прозорлив, за да разбере, че в момента брат му би предпочел да убива, отколкото да говори.

— Обратно към крепостта — каза рязко Доминик.

Без никакви въпроси, Саймън препусна след него към Блакторн. Още от портата Доминик започна да се взира в лицата на хората, които бяха наизлезли в двора да посрещнат своя господар.

Но лицето, което търсеше, не беше сред тях.

— Намерете Едит — нареди той.

Тълпата от слуги се размърда неспокойно, но никой не се осмели да заговори. Накрая напред пристъпи старата Гуин.

— Едит избяга при рийвърите.

Макар да го бе очаквал, Доминик не съумя да овладее яростното трептене в гласа си.

— Оставила ли е съобщение? — попита той.

— Да. Ако не желаете съпругата ви да стане играчка на рийвърите, ще трябва да им занесете откупа до утре вечер.

Доминик стоеше без да помръдне, без да каже и дума. Из тълпата се понесе тревожен шепот.

— Отвлекли ли са я, господарю? — попита Гуин.

Стиснатият му юмрук се разтвори. В дланта му имаше парче от златната верига със звънчета, украсявала глезените на неговата малка соколица.

— Да, старице. Отвлечена е.

— Каква е цената?

Доминик затвори за миг очи. И когато ги отвори отново, най-близкостоящите до него хора отстъпиха инстинктивно назад, за да бъдат колкото се може по-далеч от човека, чийто поглед предвещаваше настъпването на истински ад.

— Три пъти нейното тегло в злато и скъпоценни камъни — отговори той.

— По дяволите! — поразен възкликна Саймън. — Той е полудял. Това ще доведе Блакторн до просешка тояга!

— Това е целта — каза Доминик. — Трябва да бъда лишен от възможността да издържам своите рицари. Без тях крепостта лесно ще падне. Не че аз ще стана свидетел на това.

— Какво искащ да кажеш?

— Наредено ми е да занеса откупа с не повече от един придружител. Логично е да се заключи, че при това положение ще бъда убит, въпреки протестите на добрия свещеник.

— Не можеш да го направиш. Това е лудост!

— Да — яростно отвърна Доминик. — Това наистина е лудост.

Когато най-после позволиха на Мег да слезе от коня, цялото тяло я болеше от дългата езда. Тя огледа крадешком тайния горски стан на рийвърите. Но това, което видя, никак не я успокои.