Пол Дохърти - Душегубеца

— Какво, по дяволите, искате? — изправи се един от тъмничарите с чаша ейл в ръка.

Купър свали измокрената си от дъжда шапка и посочи към емблемата на ръкава си. Тъмничарят тутакси изтрезня, а другарите му млъкнаха.

— А, мастър Купър, вие ли сте — мазното лице на тъмничаря се разтегли в щърбава усмивка.

— Водя ти затворник, тъмничарю.

Мъжът погледна към Ребека и облиза устни.

— Я, вещица! Всъщност ако не беше заешката устна, девойчето щеше да е много хубаво…

Купър пристъпи към тъмничаря и така го удари в корема, че онзи рухна на пода. Един от останалите тъмничари излезе напред, сведе глава и протегна умолително ръце.

— Мастър Купър, моля ви!

— Добре ли е Сен Клер?

Тъмничарят кимна.

— Грижим се за него както наредихте. Вместо в тъмницата, го настанихме в една стаичка под стълбите, постлахме му чиста слама и го храним добре.

— Дай ми регистъра.

Тъмничарят се изправи и побърза да изпълни заръката на кралския служител. Скоро се върна с регистъра, една мастилница и перо. Купър старателно вписа новата затворничка, облизвайки с език ъгълчето на устата си като някой ученик.

— Затворничката се казва Ребека Ленъкс. Настани я при Сен Клер и се погрижи да не й се случва нищо лошо. Когато се върна, искам да я заваря суха, добре нахранена и готова да се изправи пред правосъдието на кралицата. В килията не бива да се допускат посетители. Ако тя или йезуитът пострадат, ще провеся всички ви на бесилото! Хайде, води я!

Тъмничарят побърза да се подчини и изведе Ребека от стаичката, а после я поведе по някакво вито стълбище, в дъното на което стояха на пост двама трезви и добре облечени мъже с алебарди в ръце. Те бяха от хората на Купър и изглеждаха като професионални войници. Когато човекът на кралицата, Ребека и тъмничарят минаха покрай тях, пазачите застанаха мирно. После затворничката и придружителите й тръгнаха по тесен коридор, осветен от факли. Тъмничарят спря пред килията в края на коридора и след известна борба с ключовете отвори вратата. Купър го изблъска встрани и въведе Ребека вътре. Мъжът, който до този момент беше седял на масата в един от ъглите, се изправи и въпреки обстановката Ребека засия — мъжът беше Сен Клер. Йезуитът беше облечен в мръсна бяла риза, кафяв вълнен жакет, целия покрит с дупки, и панталони в същия цвят, но краката му бяха боси. Любимият й беше небръснат и рошав, но въпреки това девойката реши, че й харесва дори повече от последния път, в който го беше видяла. Изразът на лицето му беше все така твърд, в очите му се четеше благост, а на устните му играеше лека усмивка. Сен Клер зализа косата си назад, сякаш се опитваше да си придаде по-представителен вид.

— Кого ми водите, мастър Купър?

— Нима не виждаш? — попита човекът на кралицата.

Йезуитът огледа Ребека от глава до пети.

— Виждам само, че горката девойка е мокра до кости.

„Ама че съм глупава“, помисли си Ребека. Разбира се, че със Сен Клер трябваше да се преструват, че не се познават. Тя обаче си беше позволила да се зарадва, че го вижда, и Купър със сигурност го беше забелязал.

— Хайде, хайде, Сен Клер — подкачи го човекът на кралицата, — не ми се вярва да не си познал спасителката си Ребека Ленъкс от „Сребърният дракон“ в Дънмоу — той погледна през рамо към тъмничаря. — Изчезвай! И заключи вратата след себе си!

Тъмничарят побърза да се махне, а Купър направи знак на йезуита да се върне на мястото си зад грубата маса.

— Седни, Сен Клер. Ти, Ребека, също.

Девойката се подчини. Тя винаги си беше представяла, че в тъмниците е мрачно и влажно, че стените са покрити с плесен, а по пода пълзят какви ли не гадини, но това помещение беше по-чисто от стаичката на пазачите горе. На пода нямаше никаква настилка, но каменните плочи блестяха от чистота. Всъщност килията се състоеше от две помещения, разделени със завеса. В едното имаше маса, няколко стола и един сандък със счупена ключалка, а в другото — две легла, още някакви мебели и малък прозорец високо в стената, през който влизаха въздух и светлина. Тъмничарите действително се грижеха добре за Сен Клер. В тази част на стаята горяха три свещи — една върху масата и още две в роговите фенери, закачени на стената. Явно йезуитът беше ценен затворник и Ребека се зачуди какви ли тайни можеше да разкрие на властта. Купър се облегна на стената и се взря настойчиво в Сен Клер, а после отмести поглед към девойката.

— Хитрец си ти, Сен Клер — каза човекът на кралицата. — Предполагам, че и до Второ пришествие да чакам, пак няма да дочакам да си признаеш, че познаваш тази девойка.