Пол Дохърти - Душегубеца

Ребека кимна и се взря в странните му светлосини очи, чиито розови клепачи бяха напълно лишени от мигли. Девойката не можеше да определи дали албиносът се опитва да я утеши, или й се подиграва.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В замъка Колчестър.

— Защо?

— Много добре знаеш защо, Ребека. Сен Клер е задържан там, а ти си му помагала.

— Той ли ви каза това?

Купър си откъсна един залък от хляба, пъхна го в устата си и внимателно го задъвка. Ребека забеляза, че зъбите му са бели и здрави.

— Не, Сен Клер не ни е казал нищо, но виненият мях и седлото, които намерихме у него, носеха отличителните знаци на бащината ти кръчма.

— Сигурно ги е откраднал.

Албиносът се усмихна.

— Откраднал е винен мях, така ли? Значи е влязъл в кухнята, взел е меха, а после е отишъл в конюшнята, за да си подсигури и седло, и кон? О, предполагам, че междувременно се е отбил и в спалнята ти за парче марсилски сапун…

Ребека извърна поглед.

— Така или иначе, Сен Клер не те обвини — добави уморено Купър.

— Още не съм ви благодарила, задето ме спасихте от кладата в Дънмоу.

— Нямах избор — трябва да те предам на правосъдието на кралицата — албиносът се прокашля. — Щеше ми се да се срещна и с новия ви пастор, но когато стигнахме до църквата, той вече беше изчезнал.

— Кой е той? — попита девойката, без да се замисля.

Купър подуши въздуха и запуши нос.

— Това място вони — каза той, пренебрегвайки въпроса й. — Нямам търпение да потеглим. Искаш ли преди това да се облекчиш?

Ребека се засрами от куркането на червата си.

— Излез навън — посъветва я албиносът. — Все пак си дама, а наоколо има само мъже. Ако някой от тях те закачи, веднага ми кажи!

Ребека с мъка се изправи на крака и излезе от хамбара, съпроводена от похотливите погледи на пазачите. Недалеч от вратата се виждаше пътеката, по която сигурно бяха дошли. Тя я прекоси и клекна в храсталака. Щом свърши, изми ръцете си в една локва дъждовна вода и вдигна очи. През нощта явно беше валял сняг, но денят обещаваше да е хубав. Небето беше ясно и вече светлееше от лъчите на изгряващото слънце. Над дърветата се забелязваше димът от комините на Дънмоу. Как ли се оправяше Питър, запита се тя. После осъзна, че вероятно никога няма да се върне в селото и тръгна обратно към хамбара. Купър вече даваше нареждания на хората си — повечето изпрати да се погрижат за конете, а двама трябваше да отидат в Дънмоу за провизии. Когато Ребека влезе, той я покани да се присъедини към него пред огъня.

За известно време девойката остана неподвижна, наслаждавайки се на топлината. Албиносът беше прав — тя нямаше къде да отиде. После Ребека отмести очи към мъжете, които си разменяха шеги, докато оседлаваха конете.

— Това са хората на шерифа — отбеляза Купър, проследявайки погледа й. — Пълна измет. Като нищо могат да те изнасилят, да ти прережат гърлото и да ти откраднат дрехите.

— Но вие, разбира се, не сте като тях — заяде се Ребека.

— И да, и не. Ако се наложи, аз също бих ти прерязал гърлото, но бих го направил, без да се усетиш — Купър хвана бялата си коса на опашка и я пристегна с черна панделка, след което внезапно се обърна и притисна пръст към заешката устна на девойката. — Какво е усещането да си необикновена, Ребека? — прошепна той.

Изведнъж хамбарът изчезна и девойката се озова пред някаква полуразрушена стена. Въздухът беше изпълнен с дим и ужасяващи писъци, а по земята се валяха множество мъртви и умиращи войници. Останалите, над чиито глави се вееха знамена в червено и златно, бяха вкопчени в свирепа битка. Лицето на Ребека пребледня още повече, а очите й се оцъклиха.

— Ребека! — разтърси я Купър. — Гледайте си работата! — озъби се той на мъжете, които мигом се обърнаха, за да видят какво става.

Девойката въздъхна и се подпря на земята, за да си възвърне чувството за реалност. Намираше се в хамбара заедно с Купър. Наоколо миришеше на слама и овес. Беше януари месец, понеделник, навън беше студено, баща й беше убит, а нея я водеха към Колчестър.

— Ребека, добре ли си?

Тя се засмя.

— Студено ми е и съм ранена, мастър Купър, да не говорим, че ме чака ужасна смърт. Как мислите, дали съм добре?

— При всички положения, куражът ти не те е напуснал — промърмори албиносът. — Освен това чух, че си надарена с ясновидска дарба. Е, вярно ли е?

— Така казват хората — отвърна предпазливо девойката.

Купър се приближи към нея.

— Ние с теб много си приличаме, Ребека — каза той и отново докосна заешката й устна; после разкопча жакета си и батистената си риза и отдолу се показа снежнобялата му кожа. — Някога бях точно като теб — продължи албиносът. — Роден съм в Страуд, Глостършър. Родителите ми бяха богати арендатори, отглеждаха животни и обработваха земята. Почвата в имението им беше плодородна, трева имаше в изобилие, а стопанските постройки бяха солидни. Аз бях тяхното четвърто и последно дете. Двамата ми братя и сестра ми бяха красиви като картинки, но аз излязох бял като суроватка, с розови клепачи и нито един косъм по лицето. Започнаха да ме наричат „Заека“ — той се изкашля и плю. — Майка ми не можеше да ме гледа и затова ме даде на един кожар на име Ралф Купър. Добър човек беше той. Изпрати ме в църковното училище в Глостър, където се научих на четмо и писмо — Купър прехапа устни. — Всеки ден там, Ребека — прошепна той, — беше истински ад. Момчетата непрекъснато ме гонеха из тесните улички, но може би трябва да съм им благодарен за това, тъй като на дванайсет се бях превърнал в опитен уличен боец, а на петнайсет вече въртях меча и камата.