Пол Дохърти - Душегубеца

Въпреки това Фрогмор се обезпокои не на шега и възползвайки се от дарбите си и богатството, което беше натрупал, се зарови из библиотеките. Решен да открие всички книги, посветени на великата сила на магията, той посети библиотеката на граф Хъмфри в Оксфорд, мина през богато снабдените скриптории на различни абатства и манастири, а най-накрая замина за Москва, за да прочете трактатите, пазени под ключ в манастира „Свети архангел Михаил“ в двореца Кремъл. В ума му се беше загнездило едно съмнение, но той не смееше да го признае дори пред себе си.

До този момент Фрогмор винаги беше смятал, че е непобедим. Той беше сключил сделка със силите на мрака, но добре знаеше, че всичко в живота подлежи на промяна и че нищо не се дава даром. В крайна сметка щеше да му бъде поискана сметка и магьосникът щеше да бъде принуден да я плати. Да не би Сен Клер да беше неговото изкупление, беше започнал да се чуди той. После се беше опитал да влезе във връзка с началниците на йезуита в Рим, но така и не беше получил отговор от тях. Накрая дори беше потърсил начин да научи нещо за предците му, но пак беше ударил на камък.

Фрогмор чу някакъв звук и ръката му мигом се стрелна към камата. Пътеката пред него беше пуста, но в далечината трополяха конски копита. В следващия момент конникът се появи в полезрението му и той стисна дръжката на оръжието си още по-здраво. Въпреки разстоянието си личеше, че мъжът е опитен воин. Странникът беше увил плаща си около тялото си и беше нахлупил качулката върху главата си, но яздеше боен кон, пък и освен подрънкването на сбруята се чуваше още някакъв шум, който наподобяваше удряне на стоманен меч в кожено седло. Освен това стойката на непознатия подсказваше, че в ръката му има я арбалет, а пистолет, я кама. Фрогмор се вгледа в почернялото му от слънцето лице, напомадените му мустаци и брада, вързаната му на опашка коса, обицата на дясното му ухо и кожения жакет под наметалото му.

— Pax et bonum 9 9 Мир и всичко добро (лат.). — Бел.прев. , пътнико! — извика магьосникът, вдигайки дясната си ръка в знак на мир.

Теодоро Рагуза дръпна юздите на коня си и върна камата си в ножницата. Мъжът насреща му беше облечен като пастор, но въпреки това не приличаше на Божи служител — стойката му беше отпусната, което издаваше, че изобщо не е разтревожен от срещата им, а ръката му несъмнено лежеше върху дръжката на някакво оръжие, скрито под черния му плащ.

— Pax et bonum ! — промърмори Рагуза, оглеждайки Фрогмор от глава до пети.

Магьосникът стисна юздите на коня си.

— Значи ще ме пуснете да мина, така ли?

Рагуза сви рамене, но когато Фрогмор понечи да продължи по пътя си, наемникът застана пред него.

— Казвам се Хенри Фрогмор и съм пастор на енорията Дънмоу. Не ви желая злото, сър!

— Аз пък се казвам Теодоро Рагуза и съм търговец. Сигурен съм, че не ми желаете злото.

Наемникът изцъка с език. Все още чувстваше вкусът на ароматното вино, което беше погълнал предишната вечер, и сладкото ухание на кръчмарската слугиня, с която беше лудувал. Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и обърса нос в ръкава си. Ама че беше студено на този проклет остров!

— Чудя се дали не можете да ми помогнете, пастор Фрогмор. Нося писма за един от хората на кралицата; казва се Уилям Купър. Чух, че е тръгнал по петите на някакъв йезуит на име Майкъл Сен Клер, а доколкото разбрах, този мъж е бил забелязан в околността…

Фрогмор се успокои и се усмихна.

— На прав път сте, сър — той посочи зад себе си. — Когато стигнете до кръстопътя, продължете направо. Така ще стигнете до Дънмоу — той приближи коня си до този на Рагуза. — Но нима не сте чули новините?

Наемникът поклати глава.

— Йезуитът беше заловен и отведен в замъка Колчестър.

Рагуза кимна.

— И?

Фрогмор едва обузда желанието си да се наведе и да пререже гърлото на този мъж. После щеше да завлече трупа му в гората и да изтръгне сърцето от гърдите му. Магьосникът обаче обичаше да сварва жертвите си неподготвени.

— Явно Сен Клер е имал съучастници в Дънмоу, така че мастър Купър ще остане в селото, докато не ги разкрие.

— А вие накъде сте тръгнали? Май не е много богоугодно един пастор да изостави паството си в неделя сутринта…

Колкото повече се взираше в мъжа пред себе си, толкова по-неспокоен се чувстваше Рагуза. В този пастор имаше нещо гнило, но той още не можеше да определи какво, а пък и не можеше да си позволи да се забърква в разни неприятности. В тази затънтена и скована от студ страна наемникът беше чужденец, а местните жители мразеха чужденците. Рагуза трябваше да внимава; и най-малкото нарушение на закона можеше да го прати в дранголника, а оттам — на първия кораб, отплаващ от кралството.