Пол Дохърти - Душегубеца

Ребека нямаше сили да продължи да чете. Баща й беше написал невероятно гнусни лъжи: че подозирал, че тя не му е истинска дъщеря; че заешката й устна била дяволски белег; че омагьосвала онези, които не харесвала, и че помогнала на йезуита Сен Клер да избяга от кралското правосъдие.

— Това са лъжи! — изкрещя тя, хвърляйки парчето пергамент на земята. — Баща ми не може да ги е написал!

— Така ли? — подпухналото от пиене лице на Калъртън се разтегли в усмивка. — А как тогава ще обясниш появата на този документ, написан с неговия почерк и подписан със собствената му ръка? Баща ти дойде у дома, даде ми парчето пергамент и ми се закле върху Библията, че всичко в него е самата истина!

— Направили сте някакъв номер! — изпищя Ребека. — Някаква ужасна магия!

— Ужасна магия, значи — присмя й се Фрогмор. — Направо не знам какво да те правя, Ребека Ленъкс! Идваш в тази църква и пред лицето на Бога заявяваш, че трупът на баща ти лежи в костницата. Наричаш пастора си убиец, а съдебния пристав — лъжец. Какво наказание мислиш, че заслужаваш след всичките тези прегрешения?

— Изгорете я! — Луси, камериерката, си проправи път през тълпата; румените й страни бяха поаленели от злоба.

Щом стигна до Ребека, слугинята така зашлеви девойката през лицето, че клетото момиче политна назад и се блъсна в колоната. Почти изгубила съзнание, Ребека се строполи на земята.

Църквата мигом се изпълни с викове и крясъци, които отекнаха в съзнанието на девойката подобно на рев от разбиващи се о брега вълни. В следващия момент тълпата я заблъска, изправи я на крака, а Калъртън омота около нея някакво въже. Неколцина от селяните се опитаха да й помогнат, но безуспешно. Бедоус си проправи път през навалицата, но скоро беше изблъскан встрани. Питър, главният слуга от кръчмата, се помъчи да озапти Луси, но някой го удари по главата и той рухна на пода.

В църквата настана пълен хаос. Хората на Калъртън повлякоха Ребека към предната врата сред море от озъбени лица, изпълнени с омраза. Сега животът й беше в ръцете на съдебния пристав, който вървеше най-отпред на цялата процесия и разгонваше зяпачите с жезъла си. Девойката се опита да улови погледите на бащините си приятели, но те извръщаха очи. Крясъците: „Изгорете я! Изгорете я!“ не секваха. Ребека цялата се тресеше от страх. Въжето, с което я бяха вързали, беше здраво стегнато и й пречеше да диша. Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Може би сънуваше поредния си кошмар и скоро щеше да се събуди?

— Помощ! — извика тя.

Молбата й беше посрещната със смях. Хората на Калъртън я извлякоха навън и студеният сутрешен въздух малко я посвести. Ребека беше чувала, че в някои села, в които паниката на хората ги карала да виждат вещици едва ли не навсякъде, се е случвало да замъкнат няколко жени на пазарния площад и да ги изгорят или обесят без съд и присъда. Тъкмо това я чакаше и нея.

Стражарите продължиха да я блъскат и бутат, принуждавайки я да върви напред. В един момент тя се спъна и падна. Кожените й обувки мигом бяха свалени от краката й, а пръстенът от малкото й пръстче — изхлузен. Хората късаха цели парчета от вълнената й рокля. Към нея полетяха буци пръст, а едно парче тор я улучи в устата. Тя се задави и се разкашля, но това само предизвика още по-бурен смях у зяпачите. Нямаше ли някой да й помогне?!

Когато стигнаха в селото и стъпиха на калдъръма, хората на Калъртън продължиха да я влачат и босите й крака съвсем се израниха. Накрая стигнаха до площада. Ребека видя табелата на „Сребърният дракон“. На вратата на кръчмата се беше струпала цяла тълпа от хора с чаши в ръце. По площада изтрополи някаква каруца, пълна със съчки и папрат, която — за неин ужас — спря близо до стълба за бичуване. Скоро около него беше издигната висока клада.

— Невинна съм, за Бога! — изпищя тя.

Тълпата обаче беше озверяла и нямаше да се успокои, докато не видеше да се пролива кръв. До стълба за бичуване беше поставен някакъв стол, върху който я накараха да се покачи. После стегнаха още въжета около тялото й и натрупаха подпалки чак до гърдите й. Сред морето от хора около нея имаше мъже, жени и деца, които беше познавала през целия си живот. Някои от тях тя смяташе за приятели, а на други двамата с Бартоломю бяха помагали неведнъж и дваж. Ребека погледна към кръчмата с надеждата, че баща й ей сега ще се завтече към площада и ще я отърве от този кошмар. А може би някой от приятелите му щеше да й се притече на помощ? На малката тераса над входната врата имаше някакъв човек. Тя се вгледа по-внимателно и разпозна Малбрук — злите, кървясали очи на съдебния пристав бяха приковани в нея. На ъгъла на уличката, която водеше към задната част на „Сребърният дракон“, стоеше старицата Уайът и й махаше с букетче цветя. В следващия момент ноздрите на Ребека се изпълниха с дим и тя с ужас се взря в мъжете с факли в ръце, които бяха наобиколили кладата. Девойката затвори очи.