Пол Дохърти - Душегубеца

— Татко!

— Замълчи, дете — думите на баща й сякаш идваха от огромно разстояние. Ребека забеляза струйката кръв, която се процеждаше от ъгълчето на устата му. — Сега Фрогмор владее Душата ми!

Ребека го зяпна ужасено.

— Пасторът не е Божи човек, дъще. Той е велик демон и ако можеше, би те наранил, но има други същества, които му пречат. Мен не успяха да ме спасят, но затова съм си виновен самият аз — той протегна ръце, сякаш беше свещеник, даващ благословия. — Отказах се от духовния си сан заради жената, която обичах. Тогава още можех да получа опрощение, но аз омърсих любовта си със сласт и жажда за пари. Ние сами създаваме ада си, Ребека! Демоните като Фрогмор просто ни улавят в мрежите си.

Ребека почувства част от топлината й да се завръща в тялото й. Тя взе чашата си и допи остатъка от виното си.

— Какво трябва да…

— Замълчи! — прекъсна я баща й. — Нямам много време. Дойдох да ти кажа, че трябва да бягаш, дъще. Да се махнеш от това място колкото се може по-скоро!

— Но къде бих могла да отида?

— При Сен Клер.

— Но той е в затвора!

— Отиди при Сен Клер! Убий Фрогмор! Измъкни ме от мрака! Хайде, върви.

След тези думи баща й се понесе към нея; устните му продължаваха да се движат. Ребека не можеше повече да понася тази гледка. Тя затвори очи и стисна чашата си толкова силно, че оловната й дръжка се впи в кожата й.

— Ребека!

Девойката отвори очи. Бартоломю стоеше пред леглото й.

— Това не е кошмар. В ямата в задната част на костницата… — започна той, но в следващия момент изчезна.

Ребека остана неподвижна, взряна в пламъка на свещта, докато вратът й не се схвана. После се уви в покривката на леглото и се приближи до стола, в който беше седял баща й. Изпитото вино вече започваше да й действа и тя се чувстваше затоплена и някак по-силна. Отначало се зачуди дали пък не е сънувала, но после забеляза месинговото копче с изобразен отгоре му дракон, което беше останало на стола. Баща й беше поръчал тези копчета от един амбулантен търговец и ги беше пришил за кожения жакет, който никога не сваляше от гърба си.

Изведнъж Ребека се почувства завладяна от желание за действие. Тя се облече, пусна копчето в кесията си и крадешком слезе в кръчмата. Единствената светлина в салона идваше от малкия светилник, който Питър беше окачил над камината. Слугите бяха налягали под масите и спяха дълбоко. Една от камериерките пък явно забавляваше някой клиент в кухнята — оттам се дочуваше пъшкане, сподавени викове и някое и друго пошляпване. Ребека игнорира тези звуци и тихо се измъкна от „Сребърният дракон“.

Нощта беше тъмна и студена. Калдъръмът беше покрит със скреж, което го правеше доста хлъзгав, но пък небето беше ясно, а луната беше пълна и пътеката към църквата се виждаше чудесно. Девойката беше решена да отиде там и веднъж завинаги да разбере дали виденията й се дължат на умора, или пък злото действително се е настанило в Дънмоу.

Когато стигна до стената на гробището, тя видя, че в църквата и в къщата на пастора не свети. Наоколо цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от крясъците на някакъв бухал и шумоленето из гъсталака покрай нея. Ребека докосна заешката си устна и си спомни думите на старицата Уайът, която й беше казала, че ако излезе по пълнолуние и се натрие с тлъстина от тялото на обесен… Девойката затвори очи. Всички тези глупости вече бяха минало. С Дънмоу и живота й тук беше свършено. Тя щеше да се махне от селото, но преди това щеше да потърси доказателство за злодеянията на Фрогмор и щеше да се изправи срещу него.

Ребека се покатери по стената на гробището, а после запълзя между изоставените кръстове и влажните надгробни могили. Над нея прелетя някаква нощна птица. Когато стигна до църквата, тя продължи да пълзи покрай малкия канал и тихо се промъкна до костницата. Щом стигна до вратата, девойката я отвори и влезе вътре. Спомни си факлата, която беше запалил Фрогмор, и реши да я използва. Ребека бръкна в кесията си и извади оттам огнивото и парчето свещ, които беше взела със себе си. Щом запали свещта, пред очите й се разкри ужасна гледка. Черепите и костите на мъртъвците проблясваха на мъждивата светлина. Гърлото й устата на девойката бяха пресъхнали, а ръцете й трепереха, но въпреки това тя се овладя, приближи свещта към факлата и когато катранът пламна, я свали от поставката й на стената и тръгна с нея между полиците. Костите под обувките й скърцаха и пукаха. Ребека затвори очи. Не биваше да мисли за костницата. Трябваше да си спомни за майка си и да си представи, че е слънчев ден и двете се намират на някоя полянка, пълна с цветя. Трябваше да открие доказателството.