Пол Дохърти - Душегубеца

Девойката реши да не се вслушва в това предупреждение, но думите на Питър се потвърждаваха всеки път, щом тя отидеше в селото. Някои от търговците на пазара бяха дружелюбни с нея, но повечето се държаха предпазливо. Щом я видеха, жените, покрай които минаваше, й обръщаха гръб. Някои й се усмихваха бегло, но останалите си мърмореха под носа и я ругаеха.

От Бартоломю нямаше ни вест, ни кост. Бяха минали пет дни, откакто беше изчезнал, и Ребека вече подозираше, че го е сполетяло нещо ужасно. Храната й присядаше, а нощем й се явяваха страшни кошмари — тя и Сен Клер бягаха от глутница вълци през скована от сняг и лед пустош или пък се сражаваха с армия отвратителни демони и чудовища. Денем девойката имаше видения, свързани с останалите изчезнали хора от селото. Трупът на старицата Уайът беше погребан в края на църковното гробище почти веднага след като беше открит, но Малбрук и Марго сякаш се бяха изпарили във въздуха. Веднъж Ребека чу някакъв шум отвън и когато надникна през прозореца, видя отдолу да й се хили окървавеното лице на съдебния пристав. На гърдите му зееше зловеща рана, а вратът му стоеше някак изкривен, сякаш беше прерязан с нож.

На следващата сутрин девойката излезе от кръчмата и се запъти към приюта за бедняци, за да им занесе малко хляб. Когато мина покрай колибата на Симнъл, нещо зад прозореца на втория етаж привлече вниманието й и тя вдигна поглед. Там стоеше Марго и се взираше в нея с оградени от тъмни кръгове очи. Лицето й беше синьо-бяло, а в гърдите й зееше кървава рана. На Ребека й призля и тя се наведе, преструвайки се, че нещо не е наред с тока на обувката й. Когато отново вдигна поглед, видението вече беше изчезнало, и девойката хукна обратно към кръчмата.

През останалата част от деня Ребека се отдаде на усилена работа в кухнята, надявайки се, че тракането на съдовете, апетитната миризма на готвено и бъбренето на слугите ще прогонят демоните от съзнанието й. Беше петък и вечерта салонът се напълни, но тя вече беше останала без сили, така че си взе една чаша вино, каза на Питър, че отива да си почине, и се качи в стаята си.

Девойката се покатери върху леглото, без дори да се съблича, и придърпа покривката отгоре си. Тя остави свещта да гори и се взря в малката музикална кутийка, която й беше подарила майка й. Очите й се напълниха със сълзи. Ребека си спомни разходките, които си бяха правили двете по окъпаните от слънце пътечки, песните, които й беше пяла майка й, стихотворенията, на които я беше учила, и безбройните съвети, които й беше давала за билките из поляните. Майка й беше купила музикалната кутийка от Норич и й я беше поднесла по случай петия й рожден ден. Някога Ребека обичаше да слуша мелодията, но сега не би го понесла. Тя затвори очи и се опита да се помоли, но после осъзна, че като изключим статуята в енорийската църква, не беше вярвала в нищо друго. Думите от Светото писание, високопарните проповеди на пастор Бейнс и промърморените под нос молитви бяха просто ритуал, който се изпълняваше, а после бързо се забравяше.

Девойката се унесе. Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Салонът беше притихнал и тя усети как косата й настръхва. В стаята имаше още някого; беше сигурна в това. Свещта беше угаснала. Ребека стана, взе един светилник и след кратка борба с огнивото запали фитила. Когато вдигна фенера и се обърна, в гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе нито звук. Бартоломю седеше в един стол отляво на вратата. Той винаги сядаше на това място, когато се качваше в стаята й, за да си поговорят, но приликите свършваха дотук. Косата на баща й изглеждаше по-сива от преди, лицето му беше бледо, а погледът в очите му — празен. Ребека видя прореза във врата му, кървавите петна върху разкъсания му жакет и зейналата на гърдите му рана. Девойката седна на леглото. Това трябваше да е сън.

— Дъще — прошепна дрезгаво среднощният й посетител. — Дъще — повиши той тон.

Ребека погледна през рамо и видя, че баща й се е втренчил в нея. Той отвори окървавената си уста.

— Ще ме изслушаш ли, дъще?

Девойката се покатери на леглото и се притисна към таблата, взирайки се ужасено в това кошмарно привидение.

— Сигурно сънувам!

— Всички сънуваме, дъще. Аз също сънувам в момента.

— Какво става, татко?

Ребека искаше да придърпа завивката върху себе си, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Убиха ме без време, дъще — Бартоломю говореше, сякаш беше изпаднал в транс. — После изтръгнаха душата ми, а заради сторените от мен злини, тя не можа да продължи по пътя си — той скръсти ръце върху скута си. — Сега се намирам в мрачната бездна между небето и земята.