Пол Дохърти - Душегубеца

— Хванали го в гората — търговецът облиза пяната от ръба на чашата си. — Очевидно се е придвижвал с кон, но добичето окуцяло и хората на шерифа го спипали.

Ребека улови предупредителния поглед на баща си и се помъчи да не издава чувствата си.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

Търговецът премлясна с устни и погледна към полупразната си чаша. Девойката я напълни догоре и му я върна.

— Не е мъртъв. Преследвачите му са стреляли по коня. Видях селяните, които разчленяваха трупа на животното. Йезуитът е бил откаран в замъка в Колчестър и ще остане там до следващото заседание на окръжния съд.

— Само него ли са заловили? — поинтересува се Бартоломю.

Търговецът кимна.

— Господ да пази онези, които са му помагали. В дълбоките тъмници на Колчестър е пълно с уреди за мъчение — нажежени до бяло ръжени, клещи и какво ли още не — с които лесно можеш да измъкнеш истината от някой нещастник.

Ребека взе наметалото си и без да обръща внимание на виковете на баща си, излезе от кръчмата. После нахлупи качулката на главата си, но не само защото вечерта беше студена, а и за да скрие сълзите си от минувачите. На ъгъла на Ратгар Лейн спря и се вгледа в голите клони на дърветата, протегнати към сивото небе като гигантски пръсти.

Девойката никога не се беше чувствала по-отчаяна. Беше се забъркала с мъж, когото едва познаваше, и беше попаднала в клопката на пастор, който беше замесен в какви ли не злодеяния. Ребека продължи да върви, потънала в мислите си. Когато дойде на себе си и се огледа наоколо, тя видя, че без да иска, е поела по пътя, по който се стигаше до църквата. Страничната врата беше отворена, така че девойката влезе вътре. В пустия олтар цареше сумрак. Ребека тръгна през нефа и както обикновено затвори очи, но когато ги отвори, установи, че статуята на архангел Михаил е изчезнала.

— О, не! — простена тя.

После се хвърли към празната й основа и я обхвана с ръцете си. Дали това не беше някакво кошмарно видение? Девойката хукна из църквата и затърси любимата си статуя с очи. Може би просто я бяха преместили. Тя надникна в камбанарията и в нишите отзад; сълзите вече пареха очите й. Изведнъж пастор Фрогмор се появи иззад една колона и Ребека се блъсна в него.

— Какво има, момичето ми?

— Много добре знаете! Къде е статуята?

Пасторът изцъка с език.

— Ребека, Ребека, за какво ти е този папистки боклук?

— Къде е статуята? — настоя тя.

Фрогмор вече едва сдържаше смеха си.

— Искаш да видиш статуята, така ли? Ела с мен тогава!

И така, преди девойката да успее да възрази, пасторът я сграбчи за ръката и я поведе към костницата. Когато стигнаха дотам, той отвори вратата и блъсна Ребека вътре. Тя се спъна в костите и черепите, с които беше отрупан подът, и се олюля в мрака. Вероятно трябваше да се чувства уплашена, но в момента в нея напираше единствено гняв. Фрогмор запали една от факлите с малко прахан, а после я извади от поставката й на стената и я подаде на девойката.

— Не!

Ребека рухна. Статуята лежеше на пода, разбита на парчета, а главата й стоеше на една от полиците, между изпотрошените черепи. Девойката се изправи на крака, свали главата от полицата и помилва тъмната коса, изваяна от гипс.

— Защо? — върна се тя при Фрогмор. — Защо сте толкова жесток? О, познавам ви аз вас! Знам, че не вярвате нито в Господ, нито в хората!

Пасторът се поклони.

— Желанията на енориашите ми и законите в това кралство ме принудиха да постъпя така. Ще ти кажа обаче какво ще направим. Ако искаш, можеш да задържиш главата.

След тези думи Фрогмор излезе от костницата и целият се разтресе от смях. Ребека взе главата и огледа пораженията, които й бяха нанесени — носът беше счупен, а едно от очите беше изчоплено. Тя влезе в гробището и се приближи до гроба на майка си. После коленичи и разрови твърдата земя с пръсти. Щом изкопа една малка дупка, девойката положи главата в нея и я покри с пръст.

Когато се върна в „Сребърният дракон“, тя се опита да се промъкне до стаята си, за да се измие и преоблече, но баща й я хвана за ръкава.

— Какво става, момиче? — Бартоломю стисна пръстите й. — Да не си паднала? — той се отдръпна. — Ребека, роклята ти е цялата омазана с кал!

— Фрогмор е строшил статуята! — избухна Ребека, а очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам. Знам, че изглеждам ужасно, но нямаше нужда…

— Какво? — лицето на Бартоломю пламна от гняв. — Строшил е статуята на архангел Михаил?

— Беше я завлякъл в костницата и я беше раздробил на парчета, а главата беше сложил на една от полиците заедно с другите черепи!