Пол Дохърти - Душегубеца

Старицата Уайът тръгна към нея, но Ребека хукна нагоре по пътеката. Когато се добра до кръчмата на баща си, тя се втурна в салона разчорлена и с отметната назад качулка.

— Мили Боже! — извика Питър, главният слуга. — Какво има, Ребека?

Клиентите тутакси притихнаха и извърнаха глави, за да видят какво става.

— Старицата Уайът! — отвърна Ребека.

Девойката се канеше да продължи, но нещо в погледа на Питър й подсказа, че трябва да внимава какво говори.

— Какво за нея? — попита Калъртън, заместникът на Малбрук, и стана от масата в ъгъла, където двамата с клисаря Симнъл играеха на зарове.

— Появи ли се? — заекна Ребека.

— За Бога, дъще, изглеждаш все едно си видяла призрак!

Бартоломю излезе от помещението за миене на съдове; в ръцете му имаше окървавен нож за месо.

— Видях старицата Уайът — каза тя.

— Дано Бог се смили над душата й — обади се Калъртън през рамо и се върна на мястото си. — Не чу ли новините, момиче? Открили са я убита в гората.

Коленете на Ребека се подкосиха, а сърцето й сякаш се качи в гърлото й и тя побърза да седне на един стол.

— Какво искате да кажете? — прошепна девойката.

Баща й се приближи до нея и приклекна в краката й.

— Какво има, момиче? Калъртън е прав. Старицата Уайът действително е била намерена убита в гората. Някакъв фермер излязъл на лов с кучетата си и така попаднал на тялото й. Гърлото й било прерязано, а по гърдите й имало ужасни рани.

— Кажи й и останалото! — провикна се Калъртън.

— Сърцето й било изтръгнато…

Ребека притисна устата си с ръка. Бартоломю я попита дали не иска нещо за ядене или пиене, но девойката поклати глава, а после го избута от пътя си и изтича в стаята си. След няколко минути при нея се качи Луси — закръглена слугиня с шавливи очи, която пристъпваше много наперено, понеже съдържателят на кръчмата спеше с нея. Слугинята отвори вратата, без да почука, и стовари една чаша греяно вино с подправки върху малката масичка до леглото на Ребека.

— Баща ти каза да го изпиеш.

Девойката я изгледа свирепо, но си замълча. Луси се нацупи, а после се фръцна и затръшна вратата зад гърба си. Ребека беше сигурна, че я е чула да казва „заешка устна“, но това не я интересуваше. Девойката си имаше по-големи грижи — очевидно безметежният й и скучен живот в Дънмоу беше приключил. Съществото, което беше срещнала на онази пътека, не беше призрак, нито пък видение. Това беше старицата Уайът, но същевременно — не съвсем.

Ребека вдигна греяното вино от масичката. Чашата пареше, така че тя измъкна една кърпичка от сандъка до леглото си и я уви в нея. Виното беше силно и подправено с много мед и билкови отвари, приготвени лично от баща й. Ребека се приближи до прозореца и се взря в алеята пред кръчмата. Фенерите, окачени от двете страни на входната врата, я осветяваха донякъде, но отвъд това пространство цареше пълна тъмнина. В следващия момент от сенките се появи някакъв мъж, който пристъпи напред, но после спря и погледна нагоре. Ребека изпусна чашата. Пред вратата на кръчмата стоеше съдебният пристав Малбрук. Лицето му беше призрачно-бледо, а на устните му играеше странна усмивка. Девойката се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото си и се разтърси от ридания.

На следващата сутрин Ребека вече се чувстваше по-спокойна, но баща й все пак забеляза, че лицето й е бледо и че около очите й има тъмни кръгове. Девойката промърмори, че просто е сънувала кошмари, но въпреки това, когато Бартоломю я помоли да иде до пазара, тя отказа. Злото беше дошло в Дънмоу и тя не се чувстваше в безопасност. Баща й беше прав — около Фрогмор действително имаше нещо гнило и Ребека беше сигурна, че именно той стои в основата на всички нещастия, които се случваха напоследък.

През следващите няколко дни Ребека усещаше, че злото продължава да витае наоколо, но от това репутацията на новия пастор изобщо не пострада. Напротив — хората го харесваха все повече. Единствено Бартоломю Ленъкс правеше изключение. Когато Фрогмор дойде в кръчмата, за да си побъбри със селяните, поръчвайки ейл и вино за всички, Ребека остана в стаята си. По някое време баща й дойде да провери как е и й описа пастора като Ирод сред младенците.

— Лош човек е той, Ребека, но не знам какво мога да направя, за да се отървем от него.

Останалите селяни обаче бяха очаровани от новия си пастир. Ребека тъкмо се канеше да помоли баща си да я прати при един техен далечен роднина в Норич, когато някакъв пътуващ търговец, който продаваше дрънкулките си из селата и махалите по есекското крайбрежие, пристигна в „Сребърният дракон“ и обяви, че йезуитът Сен Клер е бил заловен.