Пол Дохърти - Душегубеца

От време на време Ребека усещаше, че баща й я гледа, сякаш долавяше, че нещо не е наред.

В края на службата девойката помоли Бартоломю да я изчака и отиде при любимата си статуя. Хората, които минаваха покрай нея, си шепнеха, че това било „отвратителен папистки обичай“, а Малбрук дори каза, че било крайно време да се отърват от тази статуя.

Фрогмор стоеше на стъпалата отвън и се ръкуваше с енориашите си, обещавайки им, че ще ги посети веднага щом му се удаде възможност. Размени си шеги и закачки с тепавичаря Осбърт, с полския работник Джак и цялото му домочадие и дори със старицата Уайът.

— Скоро ще ви поканя на празненство по случай пристигането си! — заяви новият пастор. — Това ще бъде едно ново начало за енорията „Сейнт Майкъл“!

При тези думи енориашите, които стояха на стълбището, го аплодираха толкова бурно, че чак стреснаха гаргите, накацали по черните дървета около църквата. Уловила баща си за ръка, Ребека се опита да се промъкне незабелязано покрай Фрогмор, но в следващия момент усети как някой я хваща за рамото. Новият пастор й се усмихна.

— Ти си Ребека, нали? Ребека Ленъкс? — той протегна другата си ръка. — А вие сигурно сте баща й, Бартоломю. Слушал съм толкова много за кръчмата ви!

Бартоломю стисна ръката на Фрогмор и запристъпва от крак на крак — комплиментът на пастора го беше смутил, но и зарадвал.

— Бих искал да си поговоря с теб, Ребека.

— Не мога да я пусна — трябва ми в кръчмата.

— Уверявам ви, че няма да я задържам дълго — Фрогмор увеличи натиска на ръката си.

— Не се притеснявай, татко, скоро ще се върна — каза Ребека, която не искаше баща й да влиза в спор с този зловещ непознат.

Бартоломю се опита да възрази, но тя го спря.

— Хайде, върви. Ще се върна, преди да се усетиш. Междувременно виж какво става със сиренето! Вече трябва да е годно за ядене. И не забравяй първо да изразходваш вчерашния хляб!

И така, Бартоломю излезе от църковния двор, а Ребека последва Фрогмор към къщата му. Тя беше ходила там по времето на Бейнс и знаеше, че старецът не поддържа изрядна чистота. Сега обаче покритото с каменни плочи фоайе беше пометено и излъскано до блясък. Същото беше положението и в малката кухничка, която се намираше в другия край на къщата. Между двете пещи гореше весел огън, кухненската маса светеше от чистота, а във въздуха се носеше пленителният аромат на печено.

— Слугиня ли сте си наели? — попита Ребека.

Фрогмор издърпа пейката изпод масата и направи знак на девойката да седне.

— Искаш ли малко вино?

Преди Ребека да успее да отговори, новият пастор вече й беше поднесъл чаша вино и една кана с вода. Тя си наля питие, а Фрогмор се настани срещу нея, скръсти ръце върху масата и втренчи очите си в нейните.

— Ти удари камбаните снощи, нали?

Ребека отпи внимателно от чашата си; виното беше великолепно.

— Да — отвърна тя.

— Значи познаваш Сен Клер?

— Не казах това. Просто видях двама мъже да се бият и се уплаших.

— Значи не знаеш кой е довел коня при костницата?

Ребека извърна поглед.

— Смяташ ли да кажеш на някого за случилото се?

— Пасторе, може и да имам заешка устна, но нямам заешки мозък! — тя остави чашата си на масата. — Кажете ми — защо се бихте с онзи мъж?

— О, двамата с Майкъл сме стари приятели. Веднъж се скарахме сериозно, но никога не бихме се наранили един друг.

— Аз пък видях друго. Поне преди свещите да угаснат. Какъв беше този номер?

— Нищо особено — сви рамене Фрогмор. — Искаш ли нещо за ядене?

— Не съм гладна. А сега трябва да тръгвам.

— Добре, но преди това ми кажи — девица ли си?

— Това си е моя работа — изправи се Ребека.

Фрогмор се пресегна през масата и я хвана за ръката. Ноктите му бяха дълги и чисти и много й напомняха за ноктите на сокола, който баща й беше притежавал някога.

— Седни, моля те — усмихна се пасторът. — Не исках да те обидя.

— Никога не съм била с мъж — отвърна кисело Ребека.

Фрогмор се огледа наоколо.

— Попита ме дали съм си наел слугиня, Ребека. Не съм, но с радост бих се възползвал от услугите ти. Ти си умна, мила…

Девойката се поколеба.

— Заета съм в кръчмата.

— Ще ти се отплатя щедро — добави той. — Кажи ми, Ребека — тази твоя заешка устна притеснява ли те?

— С нея съм се родила.

— Веднъж видях една картина. Мисля, че беше в Рим. Тогава двамата с Майкъл бяхме бойни другари — Фрогмор сведе очи и се усмихна на себе си. — Ти ми напомняш за онази картина, Ребека — той се пресегна през масата и преди девойката да успее да го спре, притисна пръст към заешката й устна; докосването му беше нежно като крилце на пеперуда. — Не е нужно да живееш с това, Ребека. Аз мога да те излекувам — новият пастор стана и се отдалечи, а когато се върна, в ръцете му имаше малко огледало от полиран метал. — Погледни, Ребека, виж какво те чака, ако се съгласиш да ми служиш.