Пол Дохърти - Душегубеца

Денят беше мразовит и над околността бяха надвиснали тежки, мрачни облаци. Ребека си облече наметалото, обу чифт здрави обувки и взе една от ясеновите тояжки на баща си. После тръгна по главната улица на Дънмоу, мина покрай къщичките, построени от дъски, допълнени със зидария, и се насочи към дома на старицата Уайът. Самотната колиба на възрастната жена беше сгушена под едно кленово дърво, а наблизо течеше малко поточе. Няколко години по-рано над поточето беше построен мост и старицата Уайът често беше излизала на него, за да предсказва бъдещето на пътниците, които минаваха оттам, и да им продава билки и букетчета цветя. Самата колиба представляваше доста обширна постройка от дърво и камък, вдигната от единствения син на старицата — дърводелец, изкушен от воинската слава, който беше заминал да се сражава в Ипсуич и така и не се беше върнал оттам.

Ребека потропа по предната врата, а после се опита да я отвори. Старицата Уайът никога не заключваше колибата си, но този път явно го беше сторила. Капаците на прозорците бяха затворени, но за изненада на девойката, задната врата зееше — вероятно хлапетата от селото я бяха разбили. Вътре Ребека намери една лоена свещ, запали я с малко прахан и се огледа наоколо. Колибата беше претършувана и всичко беше преобърнато с главата надолу. Явно някои от селяните бяха решили да се възползват от имуществото на старицата Уайът, включително от прекрасната й колекция оловни съдове. Ребека пипна пепелта в камината и установи, че е студена и влажна. После девойката избърса ръцете си в някакъв парцал, излезе през задната врата и тръгна по пътеката, улисана в мисли за Сен Клер, смъртта на Минет и изчезването на старицата Уайът. Къде можеше да е отишла възрастната жена? В следващия момент откъм горната част на пътеката се чу някакъв шум. Ребека се взря през бързо сгъстяващия се сумрак и забеляза, че към нея бавно се приближава някаква фигура — дребна женица с наметало и нахлупена на главата качулка. Девойката се закова на място.

— Майко Уайът! — извика тя.

Фигурата спря и й помаха. Ребека тутакси забрави всичките си грижи и се втурна към старата си приятелка.

— Бог да ни поживи, момиче! — в очите на старицата горяха весели пламъчета.

— Къде беше? — попита Ребека. — Потъна вдън земя! Селяните вече дни наред говорят за това. Вратата ти е разбита, къщата ти — претършувана, а ти се появяваш, сякаш нищо не е било!

Старицата сграбчи ръцете на девойката.

— Това си е моя работа, Ребека! — гласът на възрастната жена беше нисък и непоколебим.

Девойката понечи да целуне старицата по бялата, набраздена от бръчки буза, но изведнъж се спря. Сърцето й се сви от страх. Да, пред нея действително стоеше старицата Уайът, но очите й изглеждаха много по-големи от преди. Вярно, че възрастната жена беше доста жизнена, но Ребека никога не беше виждала погледът й да блести така. В лицето й също имаше нещо по-различно — то беше добило лукаво изражение.

— Какво има, момиче? — старицата наклони главата си назад и изпод качулката й се подаде сив кичур коса.

— Не знам — засмя се нервно Ребека. — Може би е от слабата светлина, но ми изглеждаш някак променена.

— Променена ли? Че как може една бабичка да се промени? До ушите ми стигнаха разни слухове за теб, Ребека — приближи се до нея старицата и девойката усети ухание на восъчни свещи и тамян.

— Какви слухове? — попита отбранително Ребека.

— Казват, че си укривала онзи йезуитски свещеник, когото властите издирват. Вярно ли е?

— Кой казва така?

— Хората. Твърдят, че си го подслонила в конюшнята на Минет и че си му носела храна. Е, така ли е?

Ребека се разтревожи не на шега. Навън се стъмваше, пътеката беше обградена от високи живи плетове, а възрастната жена пред нея сякаш не беше онази, която тя беше познавала. Девойката отстъпи назад и стисна ясеновата си тояжка. Откъде старицата Уайът можеше да знае, че е укривала Сен Клер? Дори да беше разбрала отнякъде, нейната стара приятелка би проявила повече такт и никога не би повдигнала въпроса по този начин. Освен това старицата Уайът имаше някакво странно ново излъчване, което Ребека не можеше да проумее. Дори позата на тялото й беше различна — възрастната жена стоеше с леко наклонена глава, отпуснати покрай тялото ръце и държеше тояжката си така, както мъж би държал меча си. Девойката се почувства леко замаяна, сякаш всичко това беше част от някакъв ужасен кошмар.

— По-добре да вървя — каза тя. — Радвам се, че си добре.