Пол Дохърти - Душегубеца

Девойката погледна в огледалото и онемя. Деформацията й беше изчезнала, а устните й бяха сочни и червени. Ребека вдигна очи.

— Какво е това? — възкликна тя.

— Възможното ти бъдеще — промълви нежно Фрогмор. — Няма непостижими неща, Ребека. Всичките ти мечти могат да се сбъднат.

Девойката отново се взря в отражението си и потръпна от вълнение.

— Ребека!

На прага на кухнята стоеше баща й.

— Хайде, момиче! — протегна ръка той. — В кръчмата сме затрупани с работа, а ти стоиш и се взираш в някакво си огледало! Щом Бог те е създал така, значи тъкмо така трябва да изглеждаш!

Ребека отмести поглед към огледалото, но този път заешката й устна си беше на мястото. На девойката й се прииска да изкрещи от негодувание срещу жестоката илюзия, която й беше показал пасторът. Тя остави огледалото, блъсна пейката назад и отиде при баща си.

— Не вярваш и на дума от това, което ти казах, нали Ребека? — Фрогмор продължаваше да седи там, където го беше оставила.

— Точно така! — отвърна му тя.

Купър и хората му си тръгнаха по-късно през същата седмица, но вълнуващата атмосфера, която оставиха след себе си, скоро придоби зловещ оттенък. В деня след заминаването им Малбрук изчезна. Отначало никой не се разтревожи особено. Съдебният пристав обичаше да си пийва и понякога се скиташе с дни. През следващата седмица обаче все още не се беше получила никаква вест от него. Скоро след това изчезна и старицата Уайът и хората не на шега започнаха да се питат дали селото им не е урочасано. Първоначално те обвиниха човека на Юда, но после се събраха в салона на „Сребърният дракон“ и си спомниха за онази нощ, в която някой беше вдигнал тревога, удряйки църковните камбани. Дали пък нещастията им не се дължаха на лошия късмет на йезуита, който вероятно се беше крил в селото им?

Бартоломю Ленъкс се затвори в себе си и така и не попита Ребека за Фрогмор, макар че все пак я посъветва да си няма вземане-даване с новия пастор.

— Защо? — попита го Ребека.

— И аз не знам точно, но в него има нещо странно — Бартоломю взе ръката на дъщеря си в своите. — Аз съм кръчмар, Ребека. Всеки ден работя с хора. Някога пък бях Божи служител, а свещеникът винаги си остава свещеник — той въздъхна. — Хората казват, че си ясновидка. Някога аз също притежавах подобна дарба. Разбира се, виденията ми не бяха точни като твоите — Бартоломю отпусна ръце, — но въпреки това усещам, че у Фрогмор има нещо гнило. Този човек не ти желае доброто, дъще.

По този въпрос девойката беше напълно съгласна с баща си и с готовност се вслуша в думите му. Освен това съзнанието й беше изпълнено с мисли за Сен Клер, но за съжаление пътниците, които се отбиваха в „Сребърният дракон“, не можеха да й кажат нищо за него. След като я предупреди за Фрогмор, самият Бартоломю гледаше да стои далеч от енорийската църква и изобщо не криеше неприязънта си към новия пастор. Клиентите му обаче изобщо не бяха съгласни с него и ентусиазирано се застъпваха за Фрогмор, който според тях бил добре дошло разнообразие в сравнение със скучния, размъкнат и разсеян Бейнс.

Може би тъкмо сквернословията на кръчмаря станаха причина за лошия му късмет или поне така твърдяха слуховете. Една вечер една от грамадните бъчви в пивоварната се разцепи, разливайки скъпоценното си съдържание, наводнявайки помещението и причинявайки много щети. На следващата вечер пък се запали конюшнята. Конете, за щастие, бяха спасени, но чувалите с овес и трици изгоряха в пламъците и Бартоломю се принуди да купува нова стока в момент, в който цените бяха се вдигнали до небето.

Ребека също беше застигната от лош късмет. Една сутрин девойката отиде в конюшнята при Минет. Обикновено тя нахранваше кончето, а после се изкачваше по стълбата и сядаше в плевника, където се беше крил Сен Клер. Йезуитът, разбира се, се беше постарал да не оставя никакви следи от престоя си, но Ребека затваряше очи и си представяше, че любимият й още е там. Онази сутрин обаче девойката не се качи по стълбата. Когато влезе в конюшнята, тя завари Минет да лежи на една страна в сламата, хълбоците й лъщяха от пот, а дишането й беше учестено и накъсано. Бартоломю повика конския доктор Фърнивъл, но въпреки огромния си опит и завидните си умения той не можа да помогне.

— Явно има треска — каза лечителят, улавяйки ръцете на Ребека. — Единственото, което мога да сторя, е да облекча до известна степен мъките й.

До вечерта Минет беше мъртва, а трупът й бе натоварен на една каруца и откаран при касапите. Независимо от усилията на Бартоломю Ребека беше безутешна. Девойката ля сълзи почти през цялата нощ и продължи да оплаква кончето си през целия следващ ден. Тя положи големи усилия да потисне мъката си, намирайки си работа из кръчмата, но късно следобед й дойде твърде много и въпреки че старицата Уайът беше изчезнала преди дни, Ребека се запъти към колибата й. Струваше й се, че болката й може да намалее, ако просто посети мястото, където беше живяла една от малкото й приятелки.