Пол Дохърти - Душегубеца

Рагуза знаеше, че Душегубеца е в Англия. Нямаше как да не е, понеже Сен Клер също беше тук. Но след като йезуитът беше заловен, къде ли можеше да се е дянал магьосникът? Той се вгледа в заслонените от тежки клепачи очи на този пастор, който беше поел на път в неделя, когато студенокръвните обитатели на острова имаха обичай да се събират в сивите си, мрачни църкви.

— Това си е моя работа — отвърна тихо Фрогмор. — Но щом питате — нося писма до местните съдии. Купър ще има нужда от подкрепление. Ако желаете да си поговорим още, може да ме изчакате в Дънмоу.

След тези думи магьосникът заби шпори в хълбоците на коня си, докосна шапката си за поздрав и спокойно се отдалечи. Той очакваше непознатият да го последва, но когато погледна през рамо, видя, че Рагуза вече е продължил по пътя си. Фрогмор дръпна юздите. Магьосникът можеше да познае наемен убиец и със затворени очи. Рагуза беше толкова търговец, колкото той беше пастор. Освен това Фрогмор беше сигурен, че е чувал името му и преди. Мъжът май беше венецианец. Но какво тогава правеше в Англия и за какво му беше притрябвал Сен Клер? Всичко това можеше да означава само едно — наемникът търсеше него.

Фрогмор продължи да язди, докато пред погледа му не се появи димът от комина на кръчмата, в която Рагуза беше прекарал предишната нощ. Той затвори очи, потапяйки се в мрака, и призова силите, които винаги бяха готови да му помогнат. После слезе от коня и продължи да върви по пътя, докато не попадна на една тясна пътечка, която навлизаше сред гората. Фрогмор отведе коня си на една полянка, която изглежда щеше да му свърши работа. После спъна добичето, свали дисагите от седлото и се отдалечи. Когато стигна до някакъв покрит с мъх камък, той приклекна, разкопча дисагите и извади оттам една напоена с кръв кърпа. Вътре беше увито човешко сърце. Фрогмор разгъна кърпата, постави сърцето върху камъка и запали от двете му страни двете свещи, които беше откраднал от църквата, предпазвайки фитилите от вятъра, докато пламъците не се разгоряха напълно.

След като свърши това, Фрогмор седна на земята, кръстоса крака и разпери ръце. После вдиша дълбоко, за да прочисти ума си. Накрая отвори очи и се взря в мъглата, която вече се събираше покрай него. Студеният вятър беше утихнал. Малката полянка се изпълни със силен аромат, наподобяващ този на току-що отворена кутийка с подправки. Фрогмор тихо запя, призовавайки тъмните си господари.

На триста стъпки от тази полянка Мариота; слугиня от близката кръчма, тъкмо събираше подпалки. Девойката беше замечтана и вървеше бавно. Търговецът, който се беше възползвал от нея снощи, я беше изтощил, но едновременно с това я беше направил с две сребърни монети по-богата. След това Мариота с радост беше избягала от кръчмата, далеч от подигравките на останалите. Всъщност девойката винаги правеше така, преструвайки се, че излиза да събере подпалки за камината, но всъщност отиваше да скрие току-що спечеленото сребро под един стар дъб, ударен от мълния. Мариота нямаше доверие на кръчмаря, а и на никого другиго в кръчмата, и това място й се струваше много по-сигурно от което и да е друго скривалище. Тя вече беше заровила монетите и сега събираше разни изпопадали клонки колкото да разсее подозренията на останалите слуги.

Мариота се усмихна на себе си. Някой ден щеше да им даде да разберат! Щеше да се махне от проклетата кръчма и завинаги да забрави за мърлявата тръстика по пода, за изпоцапаните маси и гъмжащите от всякакви гадини спални. Щеше да вземе всичкото си сребро и да отиде в големия град!

Мариота тръгна да се връща, но изведнъж спря. Отначало си помисли, че си въобразява, но ето че до обонянието й отново достигна несравнимото благоухание на скъп парфюм. Точно като онези, които дамите и господата с благородно потекло използваха всеки път, когато се отбиеха в кръчмата! Това обаче беше доста странно. Все пак девойката се намираше насред гората… Освен това към аромата на парфюм се примесваше и някаква друга миризма. На восъчни свещи? Мариота застана неподвижно и се ослуша. В сутрешния въздух се разнасяше някаква песен. Тя едва се сдържа да не потръпне. Най-накрая любопитството й победи страха и тя запристъпва по посока на гласа, оставяйки наръча съчки на земята.

Мариота стигна до полянката и се взря невярващо в мъжа, който беше седнал с разперени ръце пред някакъв камък. Върху камъка горяха две свещи. Тя, разбира се, беше чувала много истории за разни магьосници и вещери, но това все пак бяха само приказки за сплашване на децата. Или не бяха? Девойката не можеше да откъсне очи от мъжа. Мъглата покрай него се беше сгъстила и тя имаше чувството, че е потопен във вода — също като онзи коняр в кръчмата, който така се напи, че се удави в развъдника за шарани.