Пол Дохърти - Душегубеца

Изведнъж мъжът се промени. После се изправи на крака и Мариота бързо се отдръпна в гъсталака. Тя разпозна лицето му. Същият човек беше идвал при господаря й. Как му беше името? Бартоломю Ленъкс. Но това не можеше да бъде! Слугинята беше чула слуховете и много добре знаеше, че този Бартоломю е изчезнал безследно! Какво изобщо ставаше тук? Как можеше един човек да се превърне в друг? Въпреки това пред очите й стоеше точно Бартоломю Ленъкс — висок и як мъж с оплешивяваща глава. Изведнъж Мариота почувства някакво стягане в гърдите и се задъха. Тя отстъпи назад. В този момент около глезена й се уви някакво пълзящо растение и девойката се просна на земята. Когато погледна нагоре, Бартоломю Ленъкс стоеше над нея.

Ребека дойде в съзнание. Всяка частица от тялото й я болеше. Главата й беше натежала, а в устата й още се долавяше вкус на дим. Девойката лежеше в ъгъла на някакъв хамбар, увита в едно одеяло. На известно разстояние от нея гореше огън, около който се бяха събрали спасителите й. Тя облиза пресъхналите си устни. Умираше от жажда! Това място обаче й беше познато. Ами да — намираше се в стария хамбар в покрайнините на Дънмоу! Ребека надникна през една пролука в дъсчената стена и видя, че навън вече се мръква. После миризмата на дим от огнището я накара да си спомни за озверялата тълпа и пламъците на кладата, и стомахът й се обърна.

Девойката почувства, че й призлява, и се опита да се освободи от въжетата, които стягаха китките и глезените й. В този момент една фигура се изправи и се приближи към нея през сумрака.

— Ребека Ленъкс!

— Мастър Купър, дайте ми нещо за пиене! Миризмата на дим просто ме убива!

Ребека се обърна на една страна и повърна. Когато приключи, се изправи, пое канчето с разредено с вода вино от ръцете на албиноса и го приближи към устните си.

— Пий бавно — предупреди я той. — Сложил съм вътре нещо, което ще облекчи болките ти и ще те приспи.

Ребека жадно отпи, а когато виното свърши, облиза канчето. Купър й помогна да се намести на земята, слагайки едно вмирисано одеяло под главата й и друго — върху нея.

— Ха така, завий се.

После албиносът се върна при спътниците си. Очите на Ребека натежаха. Когато девойката се събуди, наоколо беше тъмно, но отвън все пак се процеждаше някаква светлина. Тя си даде сметка, че сигурно е проспала цялата нощ, и се помъчи да седне. Похитителите й хъркаха край угасналото огнище. Взирайки се през мрака, Ребека забеляза, че на пост стоят поне двама души — единият се беше разположил близо до вратата, а другият клюмаше в другия край на хамбара. Болките на девойката бяха попреминали, а от миризмата на дим вече не й прилошаваше, но все още я мъчеше ужасна жажда. Тя се опита да навлажни устата си, разсъждавайки върху случилото се.

Купър явно се беше върнал в Дънмоу, но от това нейното положение изобщо не се беше подобрило. Хората му сигурно щяха да я отведат в Колчестър, а там кой знае какво щеше да й се случи. Тя беше подслонила католически свещеник и освен това беше обвинена във вещерство! Беше ли възможно баща й наистина да е в Колчестър?

Ребека затвори очи. Бартоломю беше мъртъв; брутално убит, а идеята й да се противопостави на Фрогмор се беше оказала изключително глупава. Баща й вече го нямаше и с живота им в „Сребърният дракон“ беше свършено! Девойката не можеше повече да сдържа сълзите си и в следващия момент цялата се разтърси от ридания. Всяка частица от тялото й я болеше, дрехите й бяха покрити с мръсотия и на всичкото отгоре беше вързана като някое прасе, очакващо да му теглят ножа. За миг й се прииска да обвини Сен Клер, но всъщност негова ли беше вината? В този момент край нея се раздвижи някаква сянка. Тя вдигна очи и видя как Купър изважда камата си и срязва въжетата й.

— Това беше глупаво и жестоко — отбеляза той; очите му все още бяха сънени. — Трябваше да те развържа много по-рано. В крайна сметка, къде би могла да отидеш? Жителите на Дънмоу не биха ти помогнали. По-скоро биха те обесили или пък биха те предали, за да вземат наградата. Студено ли ти е?

— Вече нямам представа какво ми е — Ребека потърка китките и глезените си.

Купър вдигна одеялото от земята и нежно го уви около раменете й. После прекоси хамбара и разбуди спътниците си. Те разпалиха огъня отново и скоро албиносът се върна при девойката с чаша ейл, малко сух хляб и няколко резена бекон.

— Когато се качиш на коня — каза той, докато я наблюдаваше как се храни, — ще вържа краката ти под корема му. Обещаваш ли, че няма да избягаш?