Пол Дохърти - Душегубеца

— След като завърших училище, мастър Купър ме прати в университета в Кеймбридж. По това време вече се бях превърнал в местна забележителност. Дори проститутките ме обслужваха безплатно, понеже никога дотогава не бяха виждали такова чудо — особняците като мен обикновено не живеят дълго или пък биват удушавани още при раждането си.

Купър вдигна няколко съчки от земята и ги хвърли в огъня. Ребека го наблюдаваше напрегнато. Покрай грижите около Сен Клер в „Сребърният дракон“ тя не си беше давала сметка, че албиносът я е изучавал внимателно. Заешката й устна обаче беше направила огромно впечатление на човека на кралицата и го беше накарала да погледне на нея като на своя духовна сестра. Девойката мигом забрави за болките си, за мъката си по Бартоломю и за омразата си към Фрогмор. Дълбоко в сърцето си тя се радваше, че отива в Колчестър. Каквото и да се случеше там, поне щеше да се срещне със Сен Клер, пък и този мъж може би щеше да й помогне.

— Не съм разказвал тази история на никого — взря се Купър в нея, сякаш търсеше в очите й някакъв намек за подигравка. — Един ден мастър Купър ме осведоми, че майка ми щяла да идва в селото. Истинският ми баща — няма да ти кажа името му — вече беше починал. Беше юни месец. Нощта преди посещението на майка ми не можах да мигна. На сутринта станах много преди зазоряване и се отправих към полето, за да набера малко диви цветя. Подбрах най-хубавите, най-свежите. После ги отнесох в работилницата на мастър Купър и изработих за тях малка кожена ваза, която украсих със сребърни медальони. Изкъпах се и се преоблякох, а на краката си сложих най-новите си обувки. Умът ми беше изпълнен с какви ли не фантазии. Представях си, че майка ми ще ме отведе у дома и ще ми обясни защо се е наложило да бъда отгледан от чужд човек. Така или иначе, около обяд я докара една разкошна карета и тя влезе в работилницата на мастър Купър — човекът на Юда замълча, а погледът в очите му бе така тъжен, че Ребека усети как й дожалява за този странен мъж.

— Аз се приближих и коленичих пред нея. Майка ми беше удивително красива жена, Ребека. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха светлосини. Всеки мъж би се влюбил в нея. По лицето й обаче се четеше отвращение. „Ще ме вземеш ли у дома, мамо?“ — попитах я, поднасяйки й подаръка си.

Купър пъхна една сламка в устата си и се заигра с нея. Повечето от мъжете вече бяха излезли от хамбара и огласяха въздуха с виковете си. Албиносът се изправи.

— Какво ви отвърна майка ви? — попита Ребека.

— Нищо. Засмя се. След като повторих въпроса си, ме погали по косата, сякаш бях някое куче. После целуна мастър Купър по бузата и излезе на улицата.

— Не се ли видяхте пак?

— Ако се бяхме видели, щях да я убия — изсмя се албиносът зловещо; погледът в сините му очи беше станал леденостуден. — Преди малко ме попита кой е Фрогмор — приближи се Купър към девойката. — Той погубва душите на хората, Ребека. Мен обаче не ме е страх от него. И знаеш ли защо? Защото нямам душа!

След три дни изтощителна езда шайката на Купър и пленничката им най-после стигнаха до покрайнините на Колчестър. През целия път ги беше преследвало лошо време, а когато влязоха в града, там вече валеше проливен дъжд и търговците от главната улица и клиентите им се бяха втурнали да търсят подслон.

По време на пътуването Купър си беше възвърнал обичайното затворено и студено поведение и вече изглеждаше така, сякаш съжалява, че е разказал историята си на Ребека. Въпреки това той продължаваше да закриля девойката — когато един от хората му се опита да я опипа по гърдите например, албиносът първо го изрита в ребрата, а после така го преби с плоската страна на меча си, че онзи почти изпадна в безсъзнание. След тази случка никой повече не посмя да закачи момичето.

За последен път Ребека беше идвала в Колчестър по време на летния панаир преди две години и сега направо не можа да познае града. Тогава Бартоломю, Малбрук и разни други клиенти на „Сребърният дракон“ се бяха веселили до късно вечер, но сега наоколо беше мокро и мръсно и всичко тънеше в мрак и мизерия.

От време на време на пътя им излизаше някой просяк с протегната за милостиня ръка, но щом зърнеше лицето на Купър, а после и кралската емблема, пришита към жакета му, моментално се изпаряваше.

Най-накрая групичката им стигна до малкия парк, който обграждаше замъка, мина над миризливия крепостен ров и влезе през грамадната стражева кула. Мъжете свалиха Ребека от седлото и я завлякоха в някаква стая, пълна с тъмничари. Помещението беше неугледно, тръстиката по пода беше мокра и мърлява, а по масата беше разхвърляна храна. Наоколо обикаляха разни проскубани ловджийски псета, които се опитваха да се докопат до остатъците, но пияните им стопани ги отпъждаха. Въздухът вонеше нетърпимо. Ребека зърна препълнените нощни гърнета, наредени в един ъгъл, и стомахът й се обърна.