Пол Дохърти - Душегубеца

— Съблечи си мокрите дрехи и облечи тези — каза той. — Предишната им собственичка беше обесена вчера сутринта, така че вече няма да има нужда от тях — албиносът се отправи обратно към вратата. — Ще останете тук, докато не реша какво да ви правя — след тези думи той затръшна вратата след себе си и превъртя ключа в ключалката.

Ребека взе вързопа с дрехи и се скри зад завесата. Съблече се, изсуши си косата с една от ленените кърпи и бързо навлече миризливите одеяния, които й беше дал Купър. После окачи предишната си рокля, чорапи и наметка на закачалките, забити в стената, и надникна иззад завесата. Сен Клер стоеше над масата със затворени очи и се опитваше да подреди няколко твърди трохи хляб в права линия. Девойката беше виждала клиентите на „Сребърният дракон“ да играят на нещо подобно, но те използваха камъчета или монети. Тя понечи да се присъедини към него, но йезуитът поклати глава и посочи към леглото. Ребека послушно се отдалечи и легна. Имаше намерение да помисли върху последните събития, но скоро се унесе и заспа.

Сен Клер я разбуди грубо, разтърсвайки я за раменете. Тя седна в леглото. Навън се беше мръкнало и прозорчето в килията беше заприличало на черна дупка в стената. Йезуитът я хвана за ръката и я поведе към другата част на помещението, посочвайки към масата. Тъмничарят беше донесъл две очукани дървени чаши, една нащърбена кана с вино и един поднос, върху който беше наредил няколко парчета хляб, резени месо и сирене. Сен Клер се прекръсти, благослови храната и подкани Ребека да започва да яде. От време на време си вземаше и той, но общо взето беше разсеян, сякаш очакваше някой да влезе в килията. Храната беше отвратителна. Изведнъж девойката почувства силна носталгия по „Сребърният дракон“, по ястията на баща си и по изпълнената му с апетитни миризми кухня. Сълзите вече напираха в очите й, но Ребека ги преглътна. Не биваше да мисли за миналото си! Вратата към него беше затворена и тя трябваше да се примири с това!

За да се разсее, девойката тайничко заразглежда гъстата коса на йезуита, острите му черти, големите му, изразителни очи и пълните му устни. Колкото повече се взираше в него, толкова по-голяма й се струваше приликата му със статуята на архангел Михаил. Ребека гаврътна виното си на един дъх и изведнъж се почувства ужасно изморена. Сен Клер я подкани да се върне в леглото и тя с готовност го послуша. Последното нещо, което девойката си спомняше, беше как йезуитът я завива с одеялото и как гали косата й, докато тя се унася.

По-късно през същата нощ Ребека се надигна в леглото, но не можа да определи дали се е събудила, или продължава да сънува. Завесата между двете стаи беше отдръпната и цялата килия беше окъпана в светлина. Йезуитът седеше на масата, а от двете му страни се бяха разположили още двама младежи. Косата на Майкъл беше вчесана и напомадена, лицето му блестеше като полиран метал, а очите му светеха като сапфири. И тримата мъже бяха облечени в златотъкани одежди и се взираха в някакъв златен бокал, украсен със скъпоценни камъни, който се носеше във въздуха между тях. Устните им шепнеха молитви, но колкото и да се напрягаше, Ребека не можеше да разбере думите им. Тя знаеше малко латински и френски, но езикът, който използваха мъжете, беше съвсем друг.

Девойката се взираше като хипнотизирана в Сен Клер и в другарите му и все повече се убеждаваше, че телата им не са от плът и кръв, ами от пламъци, но пламъци, каквито тя не беше виждала дотогава. Тримата мъже изглеждаха като излети от разтопено злато, бликащо от нагорещена пещ. Те обаче изобщо не я забелязваха — очите им бяха приковани в бокала, който хвърляше край себе си червеникави отблясъци, сякаш в чашката му гореше огън. В стаята беше топло и ухаеше прекрасно. Ребека вече съвсем беше изгубила чувството си за реалност и не виждаше нито стените, нито предметите наоколо. Зад Сен Клер и другите двама младежи се забелязваха още фигури, облечени в бляскави доспехи, които също участваха в молитвата.

Девойката потърка очи и когато погледна отново, видението беше изчезнало. В стаята цареше тъмнина, а през прозореца нахлуваше студ. Сен Клер спеше в леглото си. Отвън се чуваха виковете на нощните стражи. Ребека се сви под завивките и захапа кокалчетата на пръстите си, както правеше като малка, когато нощем в кръчмата станеше тихо и сенките наоколо се сгъстяха.

За миг тя задряма, но не след дълго беше разбудена отново — този път от някакъв дрезгав глас, който я викаше по име.