Пол Дохърти - Душегубеца

— Ребека! Ребека!

Тя седна в леглото и ужасено се взря в поредното видение за тази нощ. Пред нея стоеше някаква фигура, облечена в наметало, само дето наметалото изглеждаше празно. Под качулката пък не се забелязваше лице — само две огнени цепки вместо очи.

— Ребека! Ребека!

— Остави ме на мира! — изпищя тя, размахвайки ръце и стискайки очи.

— Какво има, Ребека?

Сен Клер скочи от леглото и я хвана за ръцете. Очите му бяха сънени, а косата му — разрошена.

— Не знам — отвърна девойката и се отпусна върху пълната със слама възглавница. — Сънувах нещо, а после се събудих и видях някаква фигура с горящи очи, но без лице…

— Ставай — прошепна йезуитът.

Ребека го послуша; вече се чувстваше доста неловко. После обясни, че трябва да отиде до нужника и Сен Клер се оттегли в другата част на килията. Ъгълчето, в което трябваше да се свре девойката, беше облицовано с груби камъни, които одраскаха гърба й. Щом приключи, тя си изми ръцете и лицето с малко от застоялата вода в каната и дръпна завесата между помещенията. Сен Клер обаче не седеше на масата, както беше очаквала. Единственото, което успя да види, беше някаква тъмна сянка до отсрещната стена.

— Ела тук, Ребека. Седни до мен. Опитай се да не вдигаш шум.

Когато девойката се настани до него, йезуитът я придърпа по-близо до себе си и тя мигом почувства как по тялото й се разлива топлина и спокойствие. Ребека беше сигурна, че Сен Клер не би й сторил нищо лошо, но защо тогава им беше да седят на тъмно, опрели гърбове о стената?

— Мисля, че не ни подслушват — прошепна йезуитът, — но дори да греша, нищо няма да чуят, защото запуших шпионките с парцали.

— Какво?

Сен Клер се засмя.

— Да не би да си мислиш, че ни сложиха в една килия, за да ни е по-добре? В стената, близо до леглата ни, са издълбани две шпионки. От другата страна има тайна стаичка, в която Купър е оставил на пост един от хората си. Разбира се, стражът сигурно отдавна е заспал. Освен това открих, че ако седнем тук и говорим тихо, няма да могат да ни подслушат нито иззад вратата, нито през шпионките. Така че, Ребека, ако имаме да си казваме нещо, предлагам това да става тук и то през нощта. Няма да палим свещи и ще гледаме да пазим тишина — той й се усмихна в мрака. — Кажи ми сега за тези твои сънища.

Девойката му разказа и йезуитът тихичко се засмя.

— Явно ме смяташ за свой рицар и личен светец, но аз съм просто един йезуит и беглец.

— Не, не си — отвърна Ребека. — Ти преследваш Фрогмор. Не забравяй, че ви видях как се биете в енорийската църква в Дънмоу.

— Права си — промърмори Сен Клер. — Преследвам Фрогмор, а сега вече и ти си част от това преследване. Не мога да ти кажа нищо за първото ти видение, но второто — тази облечена в наметало фигура с нахлупена качулка и огнени очи — това определено е Фрогмор! Следователно той е в Колчестър и се опитва да разбере какво е станало с нас двамата. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Ребека. Не, наистина, съжалявам. Кажи ми сега — какво стана в Дънмоу, след като си тръгнах?

И така, Ребека започна разказа си. От време на време йезуитът я прекъсваше, за да й зададе някой и друг въпрос или пък да й припомни да говори по-тихо.

— Това, което ще ти кажа, Ребека, ще ти се стори абсурдно — каза той, когато девойката приключи. — Ти обаче трябва да ми повярваш. И помни, че няма да става дума за обичайни неща — тук са намесени зловещи сили — Сен Клер замълча. — На колко години е Фрогмор според теб?

— Трийсет и три-трийсет и четири…

— Хенри Фрогмор — заяви йезуитът — е поне на четиристотин години.

Девойката зяпна от изненада.

— Да, Ребека, точно така. Той е бил монах в Гластънбъри още по времето на крал Хенри II, който е умрял през 1189 година. Фрогмор произхожда от добро семейство. Като младеж се доказал като блестящ учен, присъединил се към бенедиктинския орден и бил ръкоположен за свещеник. Той бил много любознателен…

Сен Клер се канеше да продължи, но Ребека го стисна за ръката. През последните няколко минути, въпреки че наоколо цареше пълна тъмнина, тя беше почувствала внезапно безпокойство. В помещението сякаш беше нахлул студен въздух, а после откъм коридора се бяха дочули стъпки. За миг в съзнанието й изникна следната картина: трима мъже, облечени в плащове с нахлупени качулки, се приближават към килията им и единият от тях носи ключ.

— Намираме се в огромна опасност!

— Знам — отвърна йезуитът, а после скочи на крака и побърза да се въоръжи.