Пол Дохърти - Душегубеца

— Обичала ли си някога? — попита Купър.

В този момент Сен Клер повдигна еленовата кожа, която покриваше входа към стаичката, и Ребека облекчено въздъхна.

— Всичко е наред — обяви йезуитът весело, след което погледна към Ребека, а после и към Купър. — Елате, ще ви покажа църквата. По-добре, отколкото да стоите тук и да се задушавате от този пушек.

И така, албиносът и девойката последваха Сен Клер през тъмния и покрит с киша двор към страничната врата на църквата. Вътре в нефа бяха запалени множество свещи и на тяхната светлина пъстроцветните мозайки по стените изглеждаха като живи. В нишите бяха поставени икони, а от тавана висяха ангели с диамантени очи, закачени за сребърни вериги. Въздухът беше ароматизиран с тамян, чийто благоуханен дим се носеше покрай високия, изящен олтар, над който пък се извисяваше прекрасна мозайка, изобразяваща Справедливия Съдия Христос. Майкъл ги разведе наоколо, припомняйки им различни сцени от Библията и разяснявайки им значението на иконите и на ангелите. В един момент Купър се отдалечи, привлечен от някаква златна статуя на огромен орел, поставена в един от страничните олтари.

— Как мислиш? — обърна се Сен Клер към Ребека. — Трябва ли да се страхуваме от него? Изглежда ми толкова мрачен и затворен. Мислех, че ще се радва да продължи пътуването си с нас…

— Твърди, че ме обича — отвърна девойката след известно мълчание.

Йезуитът й обърна гръб и се изгуби сред сенките на тъмния алков.

— Не прави така! — просъска Ребека, тръгвайки след него. — Да се скриеш ли се опитваш?

— Не — отвърна Сен Клер, но продължи да стои с гръб към нея. — И сам се досетих накъде отиват нещата. Знам, че Купър иска да си отмъсти на Фрогмор, но докато пътувахме с онзи кораб, го наблюдавах и забелязах, че той действително има чувства към теб, Ребека. Докато беше болна, не се отделяше от постелята ти и се грижеше за теб като майчица за детето си.

Сърцето на девойката пропусна един удар. Тя не можеше да си представи, че Купър таи в себе си нежна и страстна душа. В момента албиносът стоеше пред някакъв стенопис, снежнобялата му коса падаше върху раменете му, а устните му бяха леко отворени. Изведнъж Ребека почувства да я жегва жал към този човек. Мъжът пред нея вече не беше безмилостният човек на Юда, един от копоите на Уолсингам. Не, той беше малкото момче, очакващо с нетърпение срещата с майка си, само за да получи жесток шамар през лицето. Купър се обърна към тях и плахо се усмихна. Девойката му направи знак да се приближи.

— Някога бил ли си папист, Уилям?

Албиносът сложи ръце на бедрата си, наведе глава и потропа с ботушите си по дървения под.

— Красиво е — каза той. — Вероятно най-голямото приближение до Бога, което ще постигна някога!

— Сигурен ли си? — попита Сен Клер.

— Ако има Бог — сопна се Купър, — не мисля, че Той има нещо общо с изтезанията, на които ставаме свидетели по кладите в Смитфийлд или на ешафодите в Тайбърн.

— Значи не вярваш в нищо, така ли?

— О, вярвам, разбира се. Вярвам, че Бог съществува и че аз съм една от неговите малки шеги.

В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Ребека подскочи. В нефа тичешком нахълта някакъв монах с развята коса и брада и започна да им прави някакви знаци. Девойката никога не беше виждала по-уплашен човек. После монахът сключи ръце като за молитва и тя различи думата, която мъжът току повтаряше: „Опричници! Опричници!“

Сен Клер, Ребека и Купър излязоха от църквата и застанаха на стъпалата. Отпред чакаше цял отряд конници, наредени в полукръг. Факлите в ръцете им хвърляха искри, които летяха наоколо и падаха в снега. Дворът на манастира беше пуст. Конниците бяха целите увити в черни кожи — черни кожени шапки с шипове и дълги кожени наметки в същия цвят — и единственото, което се виждаше от тях, бяха зъбите им и извадените им оръжия. Някои от тях държаха прътове, на които бяха закачени конски и лисичи опашки, а други носеха вълчи и мечи кожи заедно с главите на животните и с тях приличаха на страховити демони.

Предводителят на опричниците излезе напред, последван от двама знаменосци, които застанаха от двете му страни. Всеки от знаменосците държеше в ръцете си метла, на дръжката на която беше забучена отрязана глава. Отначало Ребека си помисли, че главите са човешки, но след като се вгледа по-внимателно, установи, че са кучешки. Купър посегна към меча си.

— Не ставай глупав! — предупреди го Сен Клер. — Ще те убият още преди да си извадил оръжието си от ножницата!