Пол Дохърти - Душегубеца

— Пийни си — рече той през смях; по бузите му вече се търкаляха сълзи. — Ще облекчи болките ти.

След тези думи командирът на опричниците потупа девойката по бузата, размаха шеговито пръст по посока на Купър и излезе от къщурката.

На следващата сутрин групата им поднови бясната си езда. Преди да влязат в Москва, няколко опричници бяха изпратени напред, за да разчистят пътя с камшиците си и опакото на сабите си. После конете им изтрополиха през градските порти. Ребека, която вече можеше да си отдъхне от лудешкия галоп, се огледа. Къщите наоколо бяха целите построени от дърво и се издигаха два-три етажа над земята. Уличките бяха тесни, а над кишата по тях бяха опънати множество дъсчени мостчета. Тълпата беше разнородна. Забелязваха се както благородници в натруфени палта, така и търговци, и селяни, каквито девойката вече беше виждала във Вароди и на други места из Русия. Монасите и свещениците пък бяха толкова много, че приличаха на ято гарвани, накацали насред някое голо поле. Червените стени на Кремъл се издигаха високо над главите им. Когато минаха покрай ешафода с бесилки, колове, уреди за разпъване и позорни стълбове, Ребека извърна очи.

Щом влязоха в крепостта, опричниците намалиха ход и бавно си запроправяха път покрай църквите и разкошните къщи с розови тухлени стени и дъсчени покриви. Между постройките бяха пръснати множеството градини, малки горички от пожълтели брези, ели и борове, както и стройни редици калини, чиито плодове все още бяха яркочервени. На всеки ъгъл, вход и стълбище стояха на пост войници с богато украсени шлемове, метални ризници и туники в синьо и сребристо. Мрачни мъже със сурови лица — казаци, както им обясни Сен Клер — патрулираха на групи. Във въздуха се носеше миризма на тамян, сандалово дърво и конска тор. От кухните пък долиташе уханието на разни гозби, но най-осезаемо от всичко беше усещането за заплаха.

И така, опричниците се разпръснаха, а Дмитрий поведе затворниците към една от къщите и там ги предаде в ръцете на някакъв дребен мъж с посивяла брада. Вътре беше чисто, дървеният под беше излъскан до блясък, а стените бяха покрити с кожи. Ребека, Сен Клер и Купър получиха една стая на първия етаж и им беше казано да се наспят, а после — когато чуят звъна на камбаната — да отидат в кухните, за да се нахранят. След това затворниците получиха и багажа си, но не и оръжията. Когато възразиха, старецът, който ги настани, само поклати глава и избърбори нещо на руски. Ребека последва мъжа навън и видя, че двама опричници вече са застанали на пост на стълбището. Тя се върна вътре, затвори вратата зад гърба си и се огледа наоколо. В стаята имаше четири легла, четири сандъка за багаж и още малко мебелировка. По сивите каменни стени бяха окачени лисичи и мечи кожи, а във всеки ъгъл стоеше по една икона, поставена в ниша. Въздухът се отопляваше от котлета с вряща вода, ароматизирана с тамян.

— Защо не ни убиха? — мина направо на въпроса Купър, сядайки на леглото си.

— Аз също се чудя — отвърна Сен Клер.

— Откъде знаеш езика им?

— Прекарах известно време в манастира „Свети архангел Михаил“, но това е без значение сега.

— Какво ще стане с нас? — попита Ребека.

— Господ ще реши — каза йезуитът. — И, разбира се, царят.

На следващата сутрин, след като слугите им бяха поднесли по една купа с овесена каша и някакво сладко бяло вино, Дмитрий се появи на прага им. С изключение на шапката и шлема командирът на опричниците беше облечен като преди и изглеждаше също толкова зловещ и заплашителен.

— Негово величество ще ви приеме сега — заяви той. — Когато влезете при него, каквото и да си помислите — и това се отнася най-вече за теб, белокоси демоне — Дмитрий почти навря показалеца си в лицето на Купър, — паднете на колене и три пъти се поклонете до земята. Ще трябва да преглътнете гордостта си, пък и малко прах с нея — командирът на опричниците ги огледа от глава до пети. — Дрехите ви не са много чисти, но пък и случаят не е много тържествен — той се ухили. — Всъщност видът ви е съвсем приемлив за среща с един оттеглил се в отшелничество владетел. А сега, Сен Клер — Дмитрий се отмести встрани, — имаш посетител.

В следващия момент в стаята пристъпи някакъв облечен в пурпурни одежди монах със сребристосива коса и брада. От врата му висеше сребърна верижка, на която беше закачен православен кръст, а очите му бяха зачервени от плач.

— Отче Силвестър! — Сен Клер разпери ръце и двамата мъже се прегърнаха, разменяйки си целувката на мира.