Пол Дохърти - Душегубеца

— Аз съм само един йезуит и това е моята задача — отвърна Сен Клер.

— Нима? Не забравяй, че като таен агент съм запознат с докладите на всякакви шпиони и информатори и знам, че някога двамата с Фрогмор сте били приятели.

— Глупости! Измамих го само за да се доближа до него.

— Но после двамата сте се скарали?

— Да, скарахме се.

— Освен това сте се сбили и ти си загинал. Поне такива са сведенията, които получих от шпионите си. Паднал си в някаква урва и си се пребил…

Йезуитът се засмя.

— Очевидно не трябва да вярваш на всичко, което виждаш и чуваш, мастър Купър! — отвърна той и закопча портупея си. — Както и да е, мисля, че ти имаш още една причина да искаш да пътуваш с нас — Сен Клер хвърли един поглед към Ребека.

Албиносът нахлупи шапката си и закри лицето си с периферията й.

— Да не би да искаш да чуеш изповедта ми, йезуите? Нали знаеш, че не съм папист…

— Може би някой ден…

Ребека не можа да определи дали Сен Клер се заяжда, или просто се шегува.

— Е, разбрахме се — протегна ръка йезуитът. — А сега се закълни, че ти също желаеш смъртта на Фрогмор!

Купър стисна подадената му ръка.

— Както ти обещах още на кораба — каза той, — ще преследвам демона до смърт!

— Хубаво! — отдръпна се Сен Клер. — В такъв случай ще ни трябва още една шейна. А сега да си стягаме багажа. Все още имаме време да напреднем, преди да се е стъмнило.

След тези думи йезуитът излезе от стаята. Купър тръгна след него, но когато стигна до вратата, се обърна, затвори я и се облегна от вътрешната й страна.

— Какво има? — попита Ребека. — Не трябва ли да си приготвяш багажа?

Албиносът си свали шапката и подигравателно се поклони.

— Спиш ли с йезуита? — попита той, а после шумно въздъхна. — Прощавай! Не биваше да те питам. Обидно е за теб, за Сен Клер и за мен — Купър пристъпи обратно в стаята, но остана с прикован в земята поглед и не спираше да си играе с шапката си.

— Когато бяхме в Дънмоу, аз знаех, че йезуитът се крие в конюшнята на „Сребърният дракон“. Знаех, че го храниш и че се грижиш за него.

Сърцето на девойката се разтуптя.

— Същото важи и за онзи път в гората край Колчестър. Знаех, че ще избягате. Всъщност дори се зарадвах, когато успяхте. Бях платил на двама мъже от шайката на Рагуза и им бях заповядал да се погрижат да не пострадаш.

Ребека се изчерви.

— Какво значи всичко това, мастър Купър?

— Предпочитам да ме наричаш Уилям — отвърна албиносът и едно мускулче на бузата му трепна. — Обичам те, Ребека Ленъкс — избъбри той, приближавайки се към нея. — Обикнах те още когато те видях за първи път. Спомняш ли си? Аз стоях на прага на „Сребърният дракон“, а ти говореше с баща си. Косата ти беше малко разрошена, сякаш току-що беше станала от дълъг и дълбок сън. Най-голямо впечатление обаче ми направиха очите ти…

— Защо, Уилям? — избухна девойката. — Какво те накара да ме обикнеш? Това, че съм различна като теб? Това, че имам заешка устна?

После обаче видя дълбоко наранения поглед в очите на албиноса и горчиво съжали за думите си.

— Знаеш, че това не е истина — отвърна Купър. — Освен това никой не се интересува каква е свещта, ако пламъкът й гори силно, а твоят пламък е най-яркият, който съм виждал някога. А може би мислиш, че човек като мен не може да се влюби? Нека ти кажа нещо тогава — аз може и да изглеждам различно от останалите, но чувствата ми са същите като техните.

— Но нали веднъж самият ти ми каза, че нямаш душа…

Купър се усмихна.

— Това е една от причините, заради които те обичам, Ребека. Ти ме накара да разбера, че не съм бил прав.

— Но защо сега? — попита тя.

— А защо не? В момента сме заедно, а утре може и да умрем. Един Господ знае в какво ще ни въвлече Фрогмор. Просто исках да знаеш.

Девойката се взря в бледосините му очи. После постави ръката си на рамото му и го целуна по бузата.

— Трябва да тръгваме.

Тримата спътници поеха към Москва на обяд. Пролетното слънце високо в синьото небе грееше съвсем слабо и никак не топлеше, а вятърът беше свиреп. Сен Клер беше наел три шейни, всяка от които се теглеше от по два яки дългокосмести коня с богато украсени сбруи, с каквито впрочем бяха нагиздени всички руски коне. Водачите им — ниски, шкембести мъже, облечени в кожи и нахлупили на главите си грамадни вълнени шапки — изглеждаха изключително заинтригувани от чуждестранните си клиенти. Когато видяха Купър, те моментално го наобиколиха и започнаха да си мърморят нещо под носа. Сен Клер шепнешком обясни на спътниците си, че според водачите им албиносът бил снежен демон, дошъл от гората. Ребека също беше внимателно проучена. Подозренията, че не е мъж, бързо отстъпиха пред любопитството, предизвикано от заешката й устна. Йезуитът, който се преструваше, че знае руски съвсем бегло, се усмихна и подръпна вонящата меча кожа, с която се беше покрила девойката.