Пол Дохърти - Душегубеца

Нападнатата от вълците шейна очевидно се беше отклонила от пътя и сега двата коня, които я бяха теглили, лежаха мъртви, с разкъсани тела. Водачът беше замръзнал на мястото си с отворени очи и се взираше невиждащо в снега. Трупът му беше покрит със скреж, а от студа старческото му лице сякаш се беше сбръчкало още повече. Един от водачите разпалено заобяснява нещо на Сен Клер.

— Явно един от конете е окуцял — обясни йезуитът, — но вместо да го зареже и да продължи, водачът е останал и е замръзнал до смърт!

В задната част на шейната намериха няколко ката платове и разни дрънкулки.

— Явно човекът е бил пътуващ търговец — заяви Сен Клер — и си е въобразявал, че ще може да се справи с разстоянието. Подобни неща често се случват в пустошта — той посочи към наблюдаващите ги вълци и се взря в сивото, надвиснало небе. — Нищо не можем да сторим. Дори да го погребем, тези зверове пак ще го изровят, така че само ще си изгубим времето.

И така, всички се върнаха по шейните си. Камшиците изплющяха и конете, подплашени от миризмата на вълците, бързо ги отведоха надалеч от зловещата гледка. Ребека се озърна през рамо. Закъсалата шейна вече почти се беше скрила сред белотата, а вълците отново я приближаваха.

За през нощта отседнаха в манастира „Свети Атанасий“, който беше разположен над някаква замръзнала река. Манастирът беше ограден от висока стена, а подобните му на гигантски луковици куполи и кули привличаха като маяк пътниците, поели към Москва. Зад стените имаше множество дървени постройки, организирани около една огромна каменна църква.

Отговорникът за посетителите и облечените в черно монаси с високи шапки и лица, почти скрити зад буйните им коси и бради, веднага наобиколиха групичката им, шумно обсъждайки появата им и задавайки безброй въпроси. Сен Клер се постара да им отговори. През това време Ребека се огледа наоколо и забеляза множество жени, облечени в ярки дрехи. Една от тях мина покрай нея, предизвикателно полюшвайки бедра. На стълбите на църквата пък някакъв монах целуваше едно момиче, което спокойно можеше да му бъде дъщеря.

— Това не е ли манастир? — попита девойката, приближавайки се към Купър.

— Руските свещеници имат право да се женят — отвърна лаконично той; откакто й беше признал чувствата си, албиносът гледаше да се държи настрана от Ребека. — Освен това — вдигна рамене Купър — явно дисциплината им не е толкова строга, колкото би трябвало.

— Поне са гостоприемни — намеси се Сен Клер, подрънквайки с монетите в шепата си. — Съгласиха се да ни подслонят и да ни нахранят. Ще трябва обаче да спим в една стая. Някои от отците — добави той кисело — вече са те харесали, Ребека, и не ги интересува дали си мъж, или жена.

После йезуитът довърши пазарлъка относно цената, която трябваше да платят за престоя си, и отговорникът за посетителите ги отведе до една влажна и плесенясала къщичка. Леглата вътре не представляваха нещо повече от няколко дъски, леко издигнати над пода и покрити със сламеници. В средата на помещението гореше огън, а пушекът излизаше през една дупка в тавана. После някакъв монах им донесе някакво малко гърненце, от което се носеше апетитна миризма на задушена риба с подправки. Тримата спътници се нахвърлиха върху храната, но после Сен Клер излезе, за да се увери, че водачите им също са получили стая, и да провери дали всичко с шейните и багажа им е наред. Докато йезуита го нямаше, Купър се хранеше мълчаливо, съсредоточено пъхайки парчетата риба в устата си и дъвчейки бавно.

— Съжаляваш ли за това, което ми каза? — попита най-накрая Ребека.

— Това, което ти казах, е самата истина. Не бих могъл да те излъжа, Ребека.

Девойката сведе глава и се заигра с парчето риба в купата си. По време на пътуването им през пустошта, тя беше разсъждавала над признанието на Купър, но така и не беше измислила какво да му отговори. Как можеше да му каже, че го възприема като заплаха за себе си и за любимия си Сен Клер? Да, любимия й Сен Клер — така гледаше Ребека на йезуита и не можеше да си представи да се отдели от него за нищо на света. Дали албиносът подозираше за чувствата й? Затова ли странеше от нея? Тя вдигна очи.

— Не мислех, че ще ми се случи някога — каза албиносът. Уилям Купър — влюбен! Ама че смехория! Сигурен съм, че Уолсингам и останалите щяха да ме уморят от подигравки. Мислиш ли понякога за мен, Ребека? — добави тихо той.

— Не знам — отвърна девойката. — Всъщност вече нищо не знам. Просто всичко ми се струва толкова нереално — този странен манастир насред пустошта, из която се скитат гладни вълци… Пък и кой знае какви други опасности ни очакват…