Сигрид Унсет - Венецът

— Така беше — съгласи се Лавранс и в гласа му се появи, макар и леко, оживление. — И точно затова си мислех, че опитна жена като теб не би си позволила да постъпи безчестно с неопитен момък.

— След време и аз стигнах до този извод — призна през сълзи Рагнфрид. — Тогава вече те бяха опознала. А после ме загложди гузна съвест и бях готова двайсет пъти да си продам душата, ако така бих си върнала непорочността.

Лавранс мълчеше и не помръдваше. Рагнфрид продължи:

— Защо не ме разпитваш?

— Какъв е смисълът? Нали когато носехме Юлвхил до Нидарус, срещнахме траурно шествие. Той е бил…

— Да. Тогава се наложи да свием в една нива встрани от пътя. Видях носилката, следвана от свещеници, монаси и въоръжени слуги. Разбрах, че не е умрял от мъчителна смърт. Помирил се е с Господ. Докато чакахме процесията да отмине, а между нас висеше носилката с Юлвхил, аз се помолих грехът и мъката ми да си отидат с ковчега му под земята.

— Не се съмнявам — кимна Лавранс, а подигравателната нотка продължаваше да звучи в тихия му глас.

— Не знаеш всичко — изтръпнала от отчаяние продължи Рагнфрид. — Спомняш ли си, че той дойде у нас в „Скуг“ през първата ни зима като младоженци?

— Да.

— По онова време Бьоргюлф се бореше със смъртта… О, за мен няма пощада! Той беше пиян, когато ми стори онова, а аз бях девица… После ми призна, че никога не ме е обичал; не ме иска за жена и ме помоли да забравя случилото се. Баща ми не знаеше, не те е измамил. Не допускай, че е способен на подобно нещо. Тогава с Трун бяхме много близки и аз му се оплаках. Той реши да принуди този мъж да се ожени за мен, но тогава Трун беше невръстно хлапе и само си изпроси боя. После ме посъветва да си мълча и да се омъжа за теб. — Рагнфрид помълча малко. — След една година той ни навести в „Скуг“. Тогава вече не мислех много за него. Но той ми призна, че се разкайвал горчиво за постъпката си и щял да се ожени за мен, ако не съм била вече задомена. Обичал ме или поне така ми каза. Нека Господ отсъди дали е бил искрен. След като си замина, не смеех да ходя до фиорда заради извършения грях, не и с детето. А и бях започнала да те харесвам! — изкрещя внезапно тя, сякаш обзета от нетърпима болка.

Лавранс отривисто обърна глава към нея.

— Когато родих Бьоргюлф, го обикнах повече от живота си. Докато го гледах как се бори със смъртта, си мислех: угасне ли той, угасвам и аз. Но не молех Господ да пощади живота му.

Лавранс остана дълго безмълвен. После попита с глух и натежал от скръб глас:

— Защото не беше мой син ли?

— Не знаех кой от двама ви е бащата — призна Рагнфрид скована.

Възцари се продължително мълчание. Неочаквано Лавранс попита рязко:

— Боже мой, Рагнфрид, защо ми разправяш всичко това точно сега?

— Не зная — закърши ръце тя, та чак ставите и изпукаха. — Сигурно, за да ти дам възможност да ми отмъстиш, да ме изгониш от имението.

— И какво ще променя? — гласът му трепереше от презрение. — Имаме и две деца — прошепна той. — Кристин и малката.

Рагнфрид помълча.

— Помня как строго осъди Ерлен Никулаусьон — промълви тя. — Как би осъдил мен?

По тялото на мъжа й пробяга хладна тръпка и го извади от вцепенението му.

— Живеем заедно от близо двайсет и седем години. Не сме си чужди. Разбирам, било ти е много тежко.

При тези негови думи Рагнфрид се свлече като покосена и захлипа. Осмели се да посегне към ръката му. Лавранс седеше неподвижно като мъртвец. Тя ридаеше все по-силно, а мъжът й седеше вторачен в бледата зора, без да се трогва от плача й. Накрая сълзите на Рагнфрид пресъхнаха. Лавранс погали леко ръката й и тя отново се разрида.

— Помниш ли онзи познавач на стари народни песни, който веднъж ни навести в „Скуг“? — през сълзи попита тя. — В една от тях се разказваше за мъртвец, който се върнал от подземния свят на страданието и започнал да обяснява на сина си какво е видял там. От дълбоката бездна на ада се чувало стържене, защото неверните жени мелели пръст за храна на мъжете си. Влачели кървави камъни, а сърцата им висели кървави от гърдите им.

Лавранс я слушаше мълчаливо.

— През всичките години тези думи не са им излизали от ума — сподели Рагнфрид. — И сякаш сърцето ми непрекъснато кърви, защото не е изминал ден, без да мисля, че ти ядеш пръст вместо храна.

В гърдите му зееше празнина, сякаш му бяха изтръгнали ребрата. Все пак той отпусна тежката си ръка върху главата на съпругата си и рече, без да има обяснение защо от устата му излязоха точно тези думи: