Сигрид Унсет - Венецът

Над мрачната река се изви светла лента от мъгла. Планините чернееха под обсипаното със звезди небе.

Ерлен дръпна Кристин под един тъмен чардак и я притисна отривисто в обятията си.

— Дори не успях да ти кажа колко си красива. Прелестна си! Бузите ти горят като пламъци — той долепи глава до нейната. — Кристин, какво ти е?

— Капнала съм от умора, нямам сили — прошепна в отговор тя.

— След малко ще си легнем — успокои я той и вдигна очи към небето.

Млечния път се бе извъртял и сега се простираше от север на юг.

— Помниш ли откога не сме прекарвали нощта заедно? От онзи път, когато се промъкнах в спалнята ти в „Скуг“.

След малко отец Айрик се провикна от двора, че станало понеделник. Жените станаха да отведат булката до брачната постеля. Кристин нямаше сили дори да се възпротиви, както изискваше приличието. Остави се в ръцете на Осхил и Юрид. Шаферите застанаха на най-долното стъпало със запалени свещи и извадени мечове. Заобиколиха жените и ги придружиха до старата къща.

Жените съблякоха сватбените й одежди кат по кат и ги оставиха настрани. Върху леглото бе метната виолетова рокля, предназначена за утрешния ден, а върху нея — дълга, снежнобяла, грижливо сгъната ленена кърпа, донесена й от Ерлен. Утре Кристин щеше да събере косите си на кок и да се забради с кърпата. Мисълта й се стори ободряваща и успокоителна.

Рагнфрид сложи ръце върху раменете на дъщеря си и я целуна по бузите. Ръцете на майката бяха студени, а в гърдите й напираше ридание. Тя отметна завивките и накара невестата да седне. Кристин послушно се облегна върху натрупаните възглавници, като държеше главата си леко наведена напред, за да не падне короната. Осхил я зави до кръста с копринената завивка и разпиля пищните й коси върху гърдите и оголените й слаби ръце.

Мъжете въведоха младоженеца в спалнята. Мюнан Бордшон развърза колана на Ерлен с един удар на меча му. Окачи го на стената над леглото и прошепна нещо на невестата. Кристин не чу думите му, но се постара да се усмихне.

Шаферите развързаха копринената дреха на Ерлен и изхлузиха тежкото му одеяние през главата. Той седна на стола, а те му помогнаха да си свали шпорите и да събуе ботушите.

Невестата се осмели да вдигна очи и да погледне Ерлен само веднъж.

После всички им пожелаха лека нощ. Гостите се изнизаха един след друг. Последен излезе Лавранс Бьоргюлфсьон и затвори вратата след себе си.

Ерлен стана, съблече долните си дрехи и ги метна на пейката. Махна копринените ленти и свали от главата на Кристин короната. Остави я на масата. После се върна и се мушна в леглото. Коленичи в постелята до Кристин, обгърна главата й с ръка, притисна я до голата си гореща гръд и обсипа с целувки почервенялата от короната ивица кожа на челото й.

Тя го прегърна и захлипа. С дива и сладостна радост почувства как страхът и призрачните видения изчезват. Сега на света отново съществуваха само тя и той. Той повдигна брадичката й, вгледа се в лицето й и погали тялото й със странно нетърпение и грубост, сякаш отмахваше покривка.

— Забрави — прошепна задъхано той, — забрави всичко, скъпа моя Кристин. Мисли само за това, че вече ти си моя съпруга, а аз — твой съпруг.

Ерлен изгаси с ръка последната свещ и в мрака се хвърли в обятията й. И той се разхлипа.

— Никога, никога не съм вярвал, че ще доживеем този ден.

На двора олелията постепенно утихна. Изтощени от дългото яздене предния ден и замаяни от пиене; гостите постояха още малко навън от приличие и започнаха да се изнизват един по един към леглата си.

Рагнфрид изпрати най-видните сватбари до стаите и им пожела лека нощ. Бе редно Лавранс да й помага, но той не се виждаше никъде.

Тя излезе предпазливо в тъмното, за да потърси мъжа си и да го заведе в леглото. Наоколо имаше само младежи. Още вечерта Рагнфрид забеляза, че мъжът й пие доста. Докато сновеше из двора, се препъна в тялото му. Лавранс лежеше в тревата зад банята, проснат по очи. Опипа лицето му, за да се увери, че е той. Помисли го за заспал, затова хвана рамото му и се помъчи да го повдигне от леденостудената земя. Но Лавранс беше буден или поне не спеше.

— Какво искаш? — задавено попита той.

— Не можеш да останеш тук.

Тя го подпираше, защото той залиташе. С другата си ръка изтупа кадифената му дреха.

— Време е и ние да си лягаме, мъжо.

Хвана го под ръка и го поведе към къщите. Заобиколиха постройките.

— Когато седеше в брачното ложе с короната си, ти не вдигна очи да ме погледнеш, Рагнфрид — измърмори той. — Дъщеря ни не се посвени да го направи. Не прочетох срам в очите й, когато погледна мъжа си.