Сигрид Унсет - Венецът

— Чака го близо четири години — тихо отвърна майка й. — Полага й се да е нетърпелива.

— Дявол да ме вземе, сигурен съм, че не са изчакали — изкрещя Лавранс, а съпругата му изплашено му изшътка.

Намираха се в тясното пространство между задната част на нужника и дъсчената ограда. Лавранс удари с пестник долното трупче на клозета.

— Сложих те тук да береш срам и подигравки, дървено трупче, надявах се мръсотията да те изяде. За назидание ти отредих това позорно място, задето погуби скъпата ми Юлвхил. А трябваше да те сложа над вратата на спалнята си, да те почитам и да поръчам да те украсят с изящна резба в знак на моята благодарност, защото скъси живота на дъщеря ми и я пощади от позор и тревоги, та да умре като невинно дете.

Обърна се, олюля се до оградата и политна напред. Разрида се неудържимо с глава, заровена в ръцете. От гърдите му се изтръгваха тежки, продължителни стонове.

Съпругата му го прегърна през раменете:

— Лавранс, Лавранс, недей.

Не успя да го успокои.

— Мъжо.

— О, за нищо на света не биваше да я давам на този мъж. Кълна се в Господа Бога, през цялото време имах чувството, че той е осквернил младостта и честта й. Не ми се щеше да го вярвам, но въпреки това го знаех. Но дори и обезчестена, Кристин е твърде добра за този негодяй, който пропиля и своя, и нейния живот. И десет пъти да я бе прелъстил, не биваше да му я давам, та да продължава да прахосва живота и щастието й.

— Какво друго ни оставаше? — примирено въздъхна майката. — Сам разбираш: тя вече е била негова.

— Нямаше нужда да вдигам такава врява, за да дам на Ерлен онова, което той вече си е взел. Голям благородник си избра Кристин за мъж, няма що.

Лавранс задърпа оградата и отново избухна в сълзи. Рагнфрид забеляза с облекчение, че е малко поизтрезнял, но после опиянението от алкохола отново взе превес. Той не беше на себе си от отчаяние и беше много пиян. Рагнфрид не желаеше да го заведе в стаята с огнището, защото там гъмжеше от гости. Огледа се. Недалеч се намираше малка плевня, където криеха за конете хубавото сено от пролетната коситба. Приближи се и надникна вътре. Нямаше никой. Хвана мъжа си и го заведе в плевнята. Затвори вратата зад гърба си.

Рагнфрид натрупа наръч сено около себе си и Лавранс. Завиха се с връхните си дрехи. От време на време Лавранс проплакваше и казваше нещо, но думите му бяха напълно неразбираеми и несвързани. След известно време Рагнфрид повдигна главата му и я положи в скута си.

— Скъпи мъжо, щом са се обикнали толкова силно, може пък бракът им да се окаже щастлив.

Лавранс отговори на пресекулки, но все пак ясно:

— Не разбираш ли? Той й е влязъл под кожата и има пълна власт над нея; той, който не е способен да контролира собствения си живот. Кристин трудно ще събере смелост да му се противопостави, а ако някой ден това се окаже неизбежно, ще се измъчва до болка, свидното ми дете… Не ми е ясно защо Господ ми изпраща такива тежки изпитания и неволи. Винаги съм се старал най-съвестно да съблюдавам волята Му. Защо ни отне децата, Рагнфрид? Защо ни ги взе едно по едно — първо синовете ни, после малката Юлвхил, а сега се принудих без капка достойнство да омъжа най-скъпата си рожба за нехранимайко. Остана ни само Рамборг, но не смея да й се радвам, преди да разбера какво ще стане от нея.

Рагнфрид трепереше като лист. Прегърна Лавранс.

— Легни — помоли той. — Да поспим.

Отпусна глава върху ръката на съпругата си. От гърдите му се изтръгваха стенания, но постепенно се унесе и заспа.

Рагнфрид се разбуди. В плевнята още цареше пълен мрак. Учуди се, че е успяла да поспи. Опипа мястото до себе си. Лавранс седеше с ръце, сплетени около коленете.

— Ама ти буден ли си? — изненада се тя. — Да не ти е студено?

— Не — сподавено отвърна той, — но не мога да заспя.

— За Кристин ли мислиш? Може пък да заживеят щастливо — повтори тя.

— Да, точно за нея мисля — кимна Лавранс. — Е, както и да е. Мома или жена, тя се озова в брачното ложе с онзи, който й е на сърце. Ние с теб нямахме такъв късмет, бедна моя Рагнфрид.

Съпругата му простена сподавено, дълбоко и се отпусна в сеното. Лавранс сложи ръка върху рамото й.

— Не можех — подхвана разпалено и горчиво той, — не можах да бъда какъвто ти искаше да съм, когато бяхме млади. Не съм такъв…

След малко Рагнфрид промълви тихо, задавена от сълзи:

— Въпреки това живяхме добре през всичките тези години, Лавранс.

— И аз така смятах — мрачно отрони той.

Мислите бушуваха в главата му и го задушаваха. Прямия поглед, който си размениха двамата младоженци, двете им лица, обагрени от огнен плам, му се струваха безсрамни. Прониза го болка — та това бе дъщеря му. Очите й не му излизаха от ума. От млад Лавранс се противеше диво и сляпо срещу опитите на жена си да разбули сърцето му. Дори от себе си криеше, че не желае да позволи на съпругата си да стигне дотам.