Сигрид Унсет - Венецът

Ерлен поздрави невестата си, приближи се до коня й и застана до него с ръка върху седлото, докато Лавранс се качваше по стълбите. Цялото това великолепие удиви Кристин и я зашемети. Баща й изглеждаше странно далечен в празничната си дълга до земята зелена кадифена дреха; лицето на майка й бе пребледняло под кърпата. Рагнфрид също се бе пременила в червена копринена рокля. Приближи към дъщеря си и я наметна.

Лавранс хвана Кристин за ръка и я поведе към жениха й. Ерлен я повдигна да се качи на коня, после яхна другия жребец. Младоженците застанаха един до друг пред спалнята, а шествието пое към портата. Първи излязоха свещениците: отец Айрик, отец Турмуд от „Юлвсволен“ и един каноник от Хамар, приятел на баща й. Зад тях яздеха шаферите и младоженците. Родителите на невестата, роднините, приятелите и гостите се нижеха на дълга върволица, извиваща се между загражденията. По пътя на шествието бяха нахвърляни гроздове от офика, елхови клонки и последните бели стръкчета едра лайка, а хората от околните къщи, покрай които минаваше шествието, поздравяваха младоженците с радостни възгласи.

В неделя по залез-слънце конното шествие се завърна в „Йорун“. През падналия сумрак блещукаха огньовете на двора. Свирачи и фокусници развличаха гостите, докато тълпата яздеше към топлата червеникава светлина.

Кристин едва не падна, когато Ерлен я смъкваше от коня пред къщата.

— Замръзнах в планината — прошепна тя. — Капнала съм от умора.

Поспря за малко, преди да тръгне да се качва по стълбите, като се олюляваше на всяка крачка.

В гостната премръзналите гости бързо се стоплиха. Вътре горяха множество свещи и от тях лъхаше топлина, слугите разнасяха димящи блюда, лееше се вино, медовина и силна бира.

Ушите на Кристин бучаха от жуженето на гласове и шума от хранещи се хора. Не можеше да се стопли. След известно време бузите й пламнаха, но краката й продължаваха да са вкочанени и по гърба й пробягваха ледени тръпки. Златната корона й тежеше и тя седеше на почетното място на трапезата до Ерлен с наведена напред глава.

След дългото яздене в студа той се стопли и лицето му почервеня, но всеки път, когато младоженецът се обръщаше към нея или пиеше наздравица в нейна чест, Кристин виждаше ясно червените петна и белези по кожата му — незаздравелите рани от огнените езици.

Снощи, докато вечеряха в „Сюнбю“, я скова ужасен страх. В един момент Кристин погледна Бьорн Гюнаршон. Порази я угасналият му взор. Очите му не мигаха и не се местеха встрани. Макар и натъкмен като рицар, Бьорн приличаше на мъртвец, възкресен с магия.

През нощта Кристин спа при Осхил — от присъстващите тя се оказа най-близката роднина на Ерлен.

— Какво става с теб, Кристин? — припряно попита Осхил. — Я се стегни малко! Не се отчайвай.

— Мисля си колко хора наранихме, за да стигнем до сватбения ни ден — отвърна Кристин, зъзнеща от студ.

— И на вас не ви беше леко — напомни Осхил. — Ерлен си изпати доста, но според мен ти изстрада най-много.

— Какво ще стане с беззащитните му деца? — продължи невестата. — Питам се дали знаят, че днес баща им празнува сватбата си.

— Я по-добре мисли за твоето дете и се радвай, задето се омъжваш за баща му.

Кристин усети как й се завива свят и сякаш започна да потъва. Осхил изрече онова, което повече от три месеца не даваше мира на девойката и за което не смееше да промълви и дума пред когото и да било. Чувството беше странно, но успокоението не продължи дълго.

— Мисля за жената, заплатила с живота си заради любовта си към Ерлен — прошепна разтреперана тя.

— След по-малко от половин година самата ти може да платиш с цената на живота си — сурово отбеляза Осхил. — Опитай се да забравиш миналото, докато е време. Какво да ти кажа, Кристин — примирено въздъхна старицата. — Така или иначе някой ден ще ви поискат сметка за всичко, което сте взели. Няма защо да се боиш от друго.

Ала на Кристин й се струваше, че в душата й всичко се срива неудържимо, рухва изграденото след деня на ужасния страх в „Хауген“. Първоначално си наложи само да успее да издържи. Каза си: ден за ден, ще се справя някак. М действително устоя на трудностите. Животът й малко по малко започна да става по-лесен. Накрая пропъди всички мисли, освен една: мисълта за тяхната сватба.

По време на церемонията двамата младоженци коленичиха. Всичко — свещите, иконите, лъскавите съдове, свещениците в ленени одежди и филони — й изглеждаше недействително, плод на изтерзаните й сетива. Хората около нея, които познаваше толкова добре, й се струваха видения в странните си празнични дрехи. Застанал до една колона, Бьорн ги гледаше с мъртвите си очи и сякаш Арне се бе върнал на земята в неговия образ.