Сигрид Унсет - Венецът

Не можах, повтори си той наум. За бога, ожениха го още като хлапе. Не той направи избора, а и тя беше по-възрастна и не го привличаше. Лавранс не желаеше да научи от нея тайните на плътската любов. И досега се изчервяваше от свян при този спомен. Тя му предлагаше ласките си, без той да ги иска. Проявяваше щедрост към него, но той не бе я молил за това.

Лавранс се държеше с нея като добър съпруг. Постоянно й засвидетелстваше уважението си, даваше й пълно право сама да взема решения и се съветваше с нея по всички въпроси. Не й изневеряваше. Родиха им се шест деца. Но единствено копнееше да живее с нея, без тя непрекъснато да посяга към онова кътче в сърцето му, което той не желаеше да разголва и пред себе си.

Любов бе изпитвал само към една жена — Ингюн, съпругата на Карл от „Брю“. Лавранс се изчерви в мрака. Когато пътуваше надолу из долината, винаги се отбиваше в дома им. Е, наистина нито веднъж не остана насаме с нея, но зърнеше ли я или помислеше ли за нея, го изпълваше уханието на полята през пролетта след стопяването на последните снегове. Сега осъзна, че и той е можел да се ожени по любов.

Случи се обаче друго. Задомиха го твърде млад и това го направи плах. Разбра къде се чувства най-добре: на платото, където всички живи твари имат достатъчно пространство да дишат и да избягат. Гледат плахо нашественика, който се опитваше да ги доближи.

Веднъж в годината животните в гората и планината забравяха своята стеснителност и се втурваха да си търсят женска. Лавранс получи своята половинка даром и тя му поднесе тялото и душата си на тепсия, без да се е опитвал да ги спечели.

Децата в семейното гнездо… Те бяха единственото уютно кътче в пустошта; най-съкровената и сладка радост в живота му. Тези малки руси главици под ръката му…

Не го попитаха дали иска, а просто го ожениха. Имаше ли поне приятели? И да, и не. Битката? Някога му доставяше радост, но вече нямаше за какво да се сражава. Доспехите му останаха на тавана, почти неупотребявани. Лавранс се превърна в селянин. Но нали имаше дъщерите си. Всичко преживяно му стана скъпо, защото благодарение на труда си ги изхранваше и им се радваше. Прегръщаше със силна бащина обич крехките им меки телца. Спомни си как носеше на рамо двегодишната Кристин, а сламенорусата й косица гъделичкаше бузата му. Малките й ръце стискаха колана му, а кръглото й твърдо чело се удряше в лопатките му, докато той яздеше с детето, седнало зад него.

Изведнъж отново се появиха зажаднелите й очи. Да, тя получи каквото искаше. Седеше в полутъмната стая, облегната върху копринените възглавници. На светлината на свещите изглеждаше цялата покрита със злато: златна корона, златна риза и златна коса, разпиляна върху голите й златни рамене. В очите й вече не се четеше свян.

Бащата изстена от срам.

И все пак сърцето му кървеше от мъка, че той не успя да изпита такова щастие. Легналата до него Рагнфрид също не получи мечтаното.

Обладан от горчиво съчувствие, той протегна ръка към нейната в мрака:

— Да, смятах, че живеем добре, а постоянното ти униние отдавах на скърбите за децата ни. Досега не ми беше хрумвало, но явно аз не съм бил добър съпруг.

Рагнфрид се разтрепери конвулсивно:

— Напротив, Лавранс, винаги си бил добър с мен.

— Хм — Лавранс опря брадичка о коленете си. — И все пак щеше да си по-щастлива, ако се беше омъжила по любов като дъщеря ни.

Рагнфрид подскочи като ужилена и просъска:

— Нима знаеш! Кой ти каза? Кога го разбра?

— Нямам представа за какво говориш — обади се след малко Лавранс, смазан от мъка.

— Когато се омъжих за теб, не бях девица — призна Рагнфрид с ясен, но разтреперан от отчаяние глас.

— За първи път чувам такова нещо — отвърна глухо Лавранс.

Рагнфрид лежеше в сеното, разтърсвана от силни ридания. Постепенно пристъпът попремина и тя повдигна глава. През процепа на стената се процеждаше слаба сивкава светлина. Тя смътно различи фигурата на мъжа си, седнал с ръце, обвити около коленете. Лавранс приличаше на вкаменен.

— Лавранс, кажи ми нещо — проплака тя.

— Какво искаш да ти кажа? — попита сухо той.

— Откъде да зная… Прокълни ме, набий ме…

— Късно е вече за такова нещо — в гласа му се прокрадна нотка на подигравателна усмивка.

Рагнфрид се разплака отново.

— Напълно пренебрегвах мисълта, че съм предала доверието ти, защото самата аз се чувствах измамена и наранена. Никой не ме пожали. Доведоха те, преди да ни оженят, а те бях виждала само три пъти. За мен ти беше просто едно момче, червено и бяло, младо зелено и още с детски акъл.