Сигрид Унсет - Стопанка

А сега Гюнюлф ставаше свидетел на начина, по който брат му управляваше имуществото, попаднало в ръцете му. Само Господ знаеше какво ще стане с богатството в „Хюсабю“. Из Нидарус се носеха доста красноречиви слухове за неразумните постъпки на Ерлен. Той не оценяваше, че Господ го е дарил с четири прекрасни деца. Дори и онези, заченати в разпътен живот, бяха надарени с хубост. Ерлен не приемаше здравето и красотата на рожбите си като божия милост, а като даденост.

Освен това Ерлен спечели любовта на прелестна, нежна девойка от знатен род. След като научи как се е отнесъл брат му към нея, Гюнюлф изгуби всякакво уважение към него. Дразнеше се непоносимо, когато откриваше у себе си черти на брат си. Макар и отдавна зрял мъж, Ерлен бързо пребледняваше или се изчервяваше като девица. Гюнюлф се гневеше, защото усещаше колко лесно се отдръпва или нахлува кръвта и в неговото лице. Тази особеност наследиха от майка си. Цветът на лицето й се менеше за секунди.

Ерлен смяташе за напълно нормално да има добра жена, годна за пример на всички останали стопанки, след като години наред се бе опитвал да я опорочи и да я доведе до пълна поквара. Но на Ерлен това не му се струваше учудващо. Той живееше в сладострастие, измяна и лъжа, без да смята за нужно да почита съпругата си, задето въпреки падението му е съхранила искреното си сърце, честността, достойнството и добротата си.

Ала когато през лятото и есента пристигнаха вести за подвизите на Ерлен на север, в душата на Гюнюлф се пробуди един-единствен копнеж — да бъде с брат си. Ерлен — кралският бранител в Холугалан, а той — вестителят на Божието слово в безлюдните, полуезически села по брега на Бяло море на север.

Гюнюлф се изправи. На по-късата стена в стаичката висеше голямо разпятие, а пред него на пода лежеше едър скален къс.

Свещеникът коленичи върху камъка и протегна ръце настрани. Тялото му бе свикнало да стои в тази поза часове наред, без да помръдне. Приковал очи в разпятието, Гюнюлф чакаше да дойде утехата, която се появяваше при пълното му вглъбяване върху кръста.

Запита се дали би бил склонен да се раздели с това изображение. Свети Франциск и последователите му сковали с голи ръце кръст от няколко клона. Най-добре да подари това разпятие на църквата в „Хюсабю“. Селяните, децата и жените, посещаващи редовно богослуженията, биха намерили отрада за душите си в изображението на Спасителя, изпълнен с любвеобилна нежност въпреки страданията Си. Простосърдечни хора като Кристин имат нужда от този кръст, а Гюнюлф би могъл да живее и без него.

Той коленичеше нощи подред с притъпени сетива и безчувствени крайници, докато накрая зърна видението: възвишението с трите кръста, извисяващи се на небесния фон. Средният, който бе предназначен да носи Небесния цар над земята и небето, трепереше неистово. Навеждаше се като дърво под напора на бурен вятър, боеше се да понесе прекалено скъпоценния си товар — пожертвалия се заради греховете на цялото човечество. Повелителят на ветровитите планини го принуди да се подчини, както рицарят — непокорния си жребец, а предводителят на слънчевата крепост го отнесе на мястото на борбата. Тогава се случиха чудеса, които се превръщаха в ключ за все по-необясними и смайващи чудотворства. Кръвта, стичаща се по кръста за спасение на всички грехове и за изкупление на всички неволи, беше видимото чудотворство. При тази първа личба очите на душата се отвориха, за да съзрат още по-смайващите чудеса: Господ слезе на земята, превърна се в син на девица и брат на човешкия род, опустоши ада и се втурна с армията Си от освободени души към ослепителното светлинно море, от което е произлязъл светът и което го поддържа. Мислите на Гюнюлф се насочиха към тази бездънна и вечна бездна от светлина, потънаха в нея и изчезнаха като птиче ято в блясъка на вечерното небе.

Гюнюлф стана едва когато камбаните в църквата известиха утреня. Мина през помещението, където спяха Кристин и Орм. Цареше пълна тишина.

Свещеникът се спря насред потъналия в мрак двор и почака малко, но никой от обитателите на имението не се появи. Гюнюлф не им налагаше да присъстват на повече от две служби в денонощие. Ингрид, жената, която го беше отгледала, винаги ходеше с него на утринната литургия. Но тази сутрин и тя спеше, защото снощи всички си легнаха късно.

През следващия ден свещеникът и двамата гости разговаряха малко, и то само за дреболии. Гюнюлф изглеждаше изморен, но се шегуваше за щяло и нещяло.