Сигрид Унсет - Стопанка

Свещеникът извади изпод дрехата си тънка верижка и отвори закачения на нея малък сребърен кръст. Вътре имаше нещо черно, наподобяващо изсушена гъба, и малка позеленяла кост.

— Веднъж цял ден обикаляхме тези подземни проходи и четохме молитви в зали, където се събирали за литургия първите сподвижници на свети Петър и свети Павел. Тогава монасите, стопани на църквата, ни подариха тези светини. Това е частица от гъбите, с които благочестивите девици попивали кръвта на мъчениците, за да не се пилее, а това — костица от пръста на светец, чието име е известно само на нашия Господ. Тогава ние, четиримата, си обещахме всеки ден да призоваваме този светец, извършил незнайни за простосмъртните подвизи, и никога да не забравяме, че на този свят си заслужава да копнеем единствено за неговото милосърдие.

Кристин долепи устни до реликвата с благоговейно почитание и я подаде на Орм, който направи същото. Внезапно Гюнюлф рече:

— Искам да ти подаря тази светиня, синко.

Орм коленичи и целуна ръка на чичо си. Гюнюлф окачи кръста на врата на младежа.

— Не ти ли се иска и ти да видиш тези места, Орм?

Лицето на младежа засия в усмивка:

— Иска ми се и съм убеден, че някой ден ще стигна дотам.

— А някога чувствал ли си се призван да станеш свещеник? — попита чичо му.

— Да — отвърна Орм. — Когато татко проклина слабите ми ръце. Но се съмнявам доколко ще му се понрави идеята да стана свещеник. А и нали знаеш кое би ми попречило — тихо додаде той.

— Ще издействаме опрощение за произхода ти — успокои го свещеникът. — Някой път двамата с теб може да тръгнем на юг.

— Разкажи ми още за Италия, чичо — помоли тихо младежът.

— Добре — съгласи се Гюнюлф и се загледа в огъня с ръце върху ръкохватките на стола. — Докато бродех из тези земи и навсякъде се натъквах на спомени за мъченици и за непоносимите страдания, които те изтърпели в името на Исус Христос, душата ми биде подложена на огромно изкушение. Замислих се. Спасителят висял окован на кръста няколко часа, а неговите последователи дни наред понасяли неописуеми мъчения: жени гледали как измъчват до смърт децата им; млади, невинни девойки понасяли мълчаливо изтезания, при които стържели кожата им с железен тризъбец; невръстни момчета били подхвърляни на хищници и побеснели бикове. Изведнъж ми хрумна, че мнозина от тези страдалци са изтърпели повече от самия Христос… Размишлявах дълго над този въпрос. Накрая сърцето и мозъкът ми щяха да се пръснат от вглъбение и усилие. Но в душата ми настъпи просветлението, за което се молих и успях да изпрося. Както се бяха мъчили тези светци, така трябва и всички ние да имаме смелостта да страдаме като тях. Че кой би проявил глупостта да не приеме с готовност мъчения и страдания, щом те водят към благоверен и стоически изтърпял мъките жених, който чака с отворени обятия, окървавена гръд и изгарящ от любов? Но Той е обичал хората и затова е загинал като жених, спасил невестата си от ръцете на разбойниците. Те го завързват и го подлагат на нечовешки изтезания, а Той гледа как най-близкият му другар седи на една маса с палачите му, шегува се с тях и се подиграва на страданията и на непоколебимата Му любов. — Гюнюлф Никулаусьон покри лицето си с ръце. — Тогава осъзнах, че тази безгранична любов вече съществува по света, дори и в огъня на чистилището. Защото ако искаше, Господ щеше да превземе душите ни насила и ние щяхме да бъдем напълно безсилни в ръцете му. Но Той ни обича, както женихът обича невестата си и не желае да я принуждава: ако тя не иска да му се подчини доброволно, Той ще й позволи да го напусне. Но си мисля и друго. Няма душа, която да остане изгубена за Бога за вечни времена. Всяка душа копнее за Неговата любов, но тази обич често ни изглежда твърде скъпа, защото заради нея се налага да се откажем от всички други блага. Но когато огънят опустоши всяка съпротива и боговраждебна мисъл, накрая, както желязото оцелява след пожара, в човешката душа ще остане желанието за духовно единение с Бог, дори първоначално то да е било не по-голямо от гвоздей.

— Гюнюлф — поизправи се Кристин, — започвам да се плаша…

— И аз — вдигна очи свещеникът, целият пребледнял и с пламтящи очи. — Защото проумях, че неволите на Божията любов няма да имат край, докато на тази земя се раждат мъже и жени. Той ще продължава да се бои да не изгуби душите им и всеки ден и час ще отдава кръвта и тялото Си на хиляди олтари, и все ще се намират хора, които да отхвърлят саможертвата Му. Изплаших се от самия себе си. Та аз служих до олтара Му със скверно сърце, изричах литургията с покварени уста и Го издигах с нечисти ръце. Заприличах на мъжа, завел любимата си на развратно място и предал доверието й.